Последните дни ми се въртят разни мисли из главата. И като казвам, че се въртят, точно това имам предвид. Някакъв хаос се получава и не успявам съвсем да му хвана края. И затова реших, пишейки да се опитам да въдворя ред. Да видим какво ще се получи.
Повтарящият се мотив са мечтите.
Какво са мечтите?!
Пожелаваме си „Следвай мечтите си!“ или „Да се сбъдне, това, за което мечтаеш!“ и разни в тоя дух. Но какво всъщност влагаме в тези пожелания?! Как да следваме мечтите си? Те (мечтите визирам) вървят ли нанякъде, че да трябва да ги следваме?
В разни умни статии и книги пише, че ако искаш да сбъднеш мечтите си, то те трябва да станат цели и да опишеш стъпките, които ще направиш, за да постигнеш тези цели. Звучи като добър план, нали?
Но се питам, ако мечтата стане цел, то не се ли губи нейната същност. Мечта звучи някак романтично и идеалистично, докато цел, поне на мен, ми звучи много прагматично.
Не убиваме ли мечтите си като ги превръщаме в цели?! Не стават ли те поредните отметки, които трябва да направим в някакъв списък? В цялата си целеустременост не губим ли радостта от сбъдването на нашите мечти?
Наскоро си говорих с един приятел, когото определено намирам за смислен човек. Той ми разказваше, за нещо което е постигнал и в този ред на мисли ми каза, че постигането на поредната цел не му носи някакво специално усещане. „Постигнал съм я, ами супер, продължавам със следващата.“ И ми обясни, че така е по-добре, защото ако при постигането на целта изпаднеш в задоволство, това може да те накара да се отпуснеш и по този начин да загубиш форма и време, което ще забави изпълнението на следващата ти цел.
Много ме замислиха тези думи.
Какъв смисъл има да си поставяме цели, да ги изпълняваме и след това просто да продължим към следващата? Без дори да поспрем за малко… И ако приемем, че тези цели, които постигаме, някога са били мечти, не заслужаваме ли да изживеем сбъдването на всяка мечта?
Осъзнавам, че моята представа за мечтите е романтична и далеч от действителността. И може би е крайно време да порасна и да бъда по-практически ориентирана. Може би мечтите са за децата, а възрастните си имат цели?! Аз искам ли да съм пораснала?!
Няма да се дам толкова лесно. Мисля си, че мога да балансирам между мечтите и целите. Нали съм била счетоводител, разбирам ги балансите.
Иска ми се да запазя поне малко от детето в мен, но и светът на големите ме привлича.
Добре, да видим.
Като начало имам една мечта. Тази мечта се е зародила отдавна, постепенно се е оформяла и вече се е настанила трайно в главата ми.
Какво мога да направя аз?
Път 1
Имам си мечтата в главата. Живеем си заедно мирно и кротко. Аз от време на време тихичко въздишам и си мисля – „Какво ли би било, ако тази моя мечта вземе, че се сбъдне?“ И така времето си минава. Има някаква вероятност да се случи чудо и ей така от нищото, мечтата да стане реалност. Но както се пее в една песен – „А дано, ама надали…“ И какво излиза. Имам си я моята романтична мечта и детето в мен е доволно. Но не усещам ли една загатната неудовлетвореност?
Път 2
Имам си мечтата в главата. Осмислям я и решавам, че това е моята цел. Сядам и разписвам подробен план, стъпка по стъпка, как ще я постигна тази цел. Осигурявам си необходимите ресурси и действам. Не позволявам нищо да ме разсейва. Само целта е важна и всичко през, което минавам е без значение. И така ден след ден. Една сутрин се събуждам и разбирам, че целта е постигната. Ами сега? Въобще не му мисля и улавям следващата мечта, която се превръща в цел…
Път 3
Имам си мечтата в главата. Много си я обичам моята мечта и съм свикнала винаги да е с мен. Един ден си казвам – „Имам прекрасна мечта. Но тя си е само в моята глава. Сигурно е нещастна, сигурно й е тясно вече в главата ми. Колко ще е хубаво, ако тази моя мечта стане реалност.“ И така имам цел – Да превърна мечтата си в реалност!
Да, ще ми е необходим план, подробен и предизвикателен. Да, ще го следвам стриктно. Много ще е хубаво, ако намеря хора, с които споделяме обща мечта. Така ще е по-лесно да следваме плана. Друго си е като има с кого да се подкрепяш, като има ръка, която е готова да те хване, ако залитнеш.
Много е важно в плана да включим и моментите, които трябва да празнуваме. Да маркираме стъпките, на които да спрем за малко и да се зарадваме на постигнатото до момента.
Задължително условие, за да се отчете целта като постигната, е много да сме се забавлявали по пътя. Да сме намирали удовлетворение от постигнатото и да сме се учили от грешките си. Нали освен мечтател съм и реалист, знам си, че грешки ще има.
Друго важно условие е да не забравяме мечтата. Да не преследваме целта в името на самата цел, а да помним, че всичко е започнало с една мечта. Когато стигнем до края на пътя би било добре все още да се припознаваме с тази мечта и да нямаме търпение да я покажем на света в пълния й блясък.
Добре е и да отдаваме заслуженото на детето в нас, да си позволяваме и да полудуваме на воля по пътя, може и да се заиграем на някоя стъпка.
Този път може и да е по-дълъг, но аз бих избрала точно него.
А вие? Имате ли си мечта? По кой път бихте тръгнали, за да я сбъднете?