Уикенд по женски. Море. Спокойствие. Хармония. Изгрев.
С две приятелки сме на морето за почивните дни. Пътуването минава неусетно, забелязали ли сте, че почти винаги пътят нанякъде е по-кратък от този навръщане. Когато всичко предстои виждаш нещата по различен начин.
Пристигаме по светло и едва разтоварили багажа отиваме да видим морето.
А то ни посреща с едно такова спокойствие, гладко и прозрачно. Захласваме се по любимите ми камъни на нашия плаж, търсим съкровища.
Трудно ни е да си тръгнем от плажа, но все пак ще сме съвсем наблизо. Пак ще дойдем да го поразсеем от зимната му летаргия.
Пазаруваме набързо в местното магазинче за плодове и зеленчуци. Продавачът се разнообразява като ни пуска някакви шегички. Но ние не поемаме много, много, имаме вечеря да приготвяме.
Няма да изпадам в подробности. Както се казва „Каквото се случва на морето, си остава на морето.“ 😉 Но не мога да не отбележа, че вечерта беше прекрасна. Храната, виното, сладките приказки, смяха, споделеността, размислите, вдъхновението…
В някакъв момент решаваме, че ще станем за изгрева. Аз предварително съм проверила, че изгревът е в 7.30 ч. Съвсем човешко време. Едната девойка размисля и решава, че ще остане да си доспива, разбираемо, все пак си легаме по някое време.
Ставаме двете посрещачки, пием кафе в тишината, стъпваме на пръсти и се изнизваме безшумно.
Вървим към плажа и съмненията ми, че хоризонтът се е скрил зад плътни облаци, все повече се затвърждават, но… каквото-такова.
Казвала съм, че ранното ставане съвсем не ми е силна страна. Но винаги, когато успея да се окажа на подходящо място за посрещане на изгрева, се чувствам вълшебно. Има някаква магия в това да видиш как слънцето се подава от хоризонта. Небето, цветовете, светлината… и аз.
Е, не е точно това, което ми се е искало да бъде. Хоризонтът се е барикадирал с облаци и вълшебството ще се случи някъде там зад тях. Но въпреки това е вълшебно. Небето розовее и морето му отговаря приглушено.
С очакване гледаме часовника и в 7.30 ч. поздравяваме раждащият се ден.
Нещата се случват дори, когато условията не са идеални. Денят започва дори и слънцето да е скрито зад облаците.
Моментът е прекрасен и изпълнен със смисъл и споделеност. Да, не е експлозия от цветове, по-скоро е феерия. По-меко и приглушено, повече нюанси, повече мекота. Често пропускаме моментите, защото не са точно това, което сме очаквали, а може би са нещо много повече, но ние не успяваме да го видим и оценим.
Преследвайки очакванията си, пренебрегваме, това което имаме, това което е пред нас. Погледът ни е вперен някъде далеч към съвършенството и недоглеждаме това, което е точно пред нас.
И тогава, то все пак изгря. Въпреки всичко и заради всичко…
