Месец: юли 2022

Снощи чух нещо, което ме вбеси. Няма да изпадам в подробности, защото чутото касае само мен и този, който го е казал и аз ще трябва да намеря начин да се справя с това.

Само ще кажа, че ужасно се ядосах, чак се разревах, не че е нещо нетипично за мен да рева за глупости😊 След това се ядосах на себе си, че съм се ядосала… Сипах си чаша вино и се замислих.

Не знам как точно, но направих асоциация със случка от преди няколко месеца, на пръв поглед няма много общо между двете.

Преди няколко месеца, към 18 ч. нарамила сак, тръгвам за тренировка. Излизам от вкъщи и тръгвам да пресичам, по-удобно ми е да вървя по отсрещния тротоар. В блока срещу нас има магазинче и по това време обичайно има хора, които чакат на тротоара. Аз пресичам, но в момента, в който се качвам на тротоара нещо се заплеснах и се спънах в бордюра, който както и на много други места, е двойно по-висок от необходимото. Пред магазинчето чакат жена с малко дете и млад мъж.

Аз спъвайки се политам и се пльосвам точно в краката на мъжа. Сакът ми също се оказва на тротоара и при падането му се чува счупване, стъклената ми бутилка с вода най-вероятно (от тогава ходя с пластмасова). Усещам, че ме боли коляното, но май не е нещо страшно. Всичко се случва за секунди и като се осъзнавам все още съм в краката на младия мъж. Като си представяте цялата абсурдна ситуация, най-вероятно си мислите, че той ми е подал ръка, да се изправя или нещо подобно. Ами и аз това очаквах, но не… Човекът не помръдна, дори се обърна някак на другата страна. Жената с детето, която беше по-встрани, ме попита „Как сте? Можете ли да станете?“

„Мисля, че да.“ Отговарям не много убедително. Надигам се, поглеждам си коляното, само е ожулено. От сака ми тече вода. Като цяло май счупената ми бутилка е най-сериозното поражение. Поизтупвам се и решавам, че все пак ще отида на тренировка, изглежда, че съм си наред.

Тръгвам и си мисля за абсурдността на ситуацията. Не е обичайно жените да падат в краката на мъжете, би  трябвало обратното да се случва. Но шегата настрани, въобще не ми се побираше в главата реакцията на този млад мъж. Всъщност, липсата на реакция. Той не само, че не ми помогна, дори не ме погледна, не ме попита как съм…

Толкова ли безчувствени и бездушни сме станали?!

Като видиш, че някой е паднал, не е ли най-естественото нещо да му подадеш ръка, да се изправи?! Да го попиташ добре ли е и разни такива неща, които би трябвало да направиш без дори да се замислиш.

Като цяло около мен има много мили и добри хора и съм убедена, че не биха оставили човек, който е паднал, без да му помогнат. Но нищо не е идеално. Познавам и хора, които приличат на младия мъж от моята история.

Ще кажете, защо държиш такива хора около теб. Ами не винаги зависи от мен. Някои хора си принуден да ги търпиш.

Това, което съм научила е, че не мога да променя тези хора. Не мога, защото техните ценности са различни от моите, а да промениш ценностите на възрастен човек е почти невъзможно.

Това, което мога да променя е как реагирам на действията или бездействията на тези хора. Не очаквам, че моята реакция ще ги трогне или докосне, не е и нужно.

За мен ще е достатъчно да мога да запазя самообладание, когато чуя нещо отправено към мен от такъв човек. Да не се ядосвам, а да се усмихна и да продължа напред.

Вярвате ли в случайностите?

Аз обичам да казвам, че няма нищо случайно на този свят. Няма как да са случайност хората, които се появяват в живота ни, нещата, които ни се случват, също много често не изглеждат просто случайност.

На мен постоянно ми се случват някакви уж случайни неща. Тези дни си мислех за една бивша колежка. Канех се да й се обадя, нещо исках да я питам. И получих вест от нея по изненадващ и неочакван начин. Случайност просто😊А вчера ровех нещо из библиотеката и се сетих за една книга, потърсих я и като не я намерих се замислих на кого ли може да съм я дала. Вечерта се виждах с приятелка, не се бяхме срещали доста време, и тя ей така от нищото ми каза – „Не мога да намеря книгата, която ми даде. Пак ще я търся и ако не я намеря, ще ти купя нова.“ Предполагам, че е излишно да казвам, за коя книга ставаше дума.

На вас случват ли ви се такива неща? Как си ги обяснявате?

Аз по принцип съм склонна все да анализирам, да търся някакъв скрит смисъл и може би затова не приемам, че нещата се случват случайно. А дали не е по-добре да не се задълбочавам толкова? Понякога е по-лесно просто да се оставиш на „случайностите“. Ако прекалено се взираме в нещата, не пропускаме ли възможността да се насладим спонтанно на момента? Просто ей така. Мислиш си за някого, срещаш го случайно и отивате да пиете кафе или коктейли или правите нещо друго, без много да му мислите. Не знам…

Казвала съм си, че ще е хубаво да бъда по-спонтанна, но не ми се получава особено. Все нещо мисля и премислям. В крайна сметка, най-често се случва, това което е имало да се случва, без значение колко съм умувала.

Съгласни ли сте, че каквото има да става, ще стане? Аз доста пъти съм се убеждавала, че е така, но въпреки това, все още не съм се предала, анализиращата ми природа надделява. Когато съм в по-заплетена ситуация се опитвам да си кажа, да не се впрягам, да не се ядосвам и товаря, каквото има да става ще стане, но без особен успех.

Най-вероятно решението е някъде по средата. За някои неща си струва да помислиш, да ги огледаш от всички страни. Други спокойно можеш да приемеш такива каквито са и да не задълбаваш. Да не търсиш под вола теле, както ни съветва народната поговорка.

Често нещата не са такива каквито изглеждат, но понякога случайностите могат да бъдат просто случайности.

„Свири, свири, щурче…“, тази песен винаги ми напомня за лято. Всеки сезон има своите звуци. За мен най-любимият летен звук е щуренето на щурчетата. Обичам да слушам и плискането на морските вълни, но вълните се плискат и през другите сезони, а щурчета мога да слушам само през лятото.

Не знам как точно се казва това, което правят щурчетата – свирят или пеят, аз съм си решила, че щурят, по-естествено ми звучи.

Представете си лятна нощ, все още се усеща топлината, която се е натрупала през деня, но има и лек нощен полъх. Любими хора, хубава храна, свещи и щурчета… Какво повече ни трябва, за да се насладим на лятото.

Миналото лято едно щурче се беше заселило някъде из нашите саксии. Беше просто вълшебно. Няколко вечери се радвахме на неговото щурене. Мислехме си, че можем да го опитомим и да ни радва цялото лято, но то явно имаше други планове. Една вечер просто изчезна. Ослушвахме се с надежда, че ще се върне, но…

Може пък това лято да се върне, знам ли.

Около нашия блок все още са останали свободни площи и има къде да се приютят щурчетата.

Вие обичате ли да ги слушате? Има нещо отпускащо в тяхното щурене. Уж е само един звук, но действа много успокояващо, поне на мен.

Много ми е любимо вечер да се заслушам, пускам всички мисли да си тръгнат и се наслаждавам.

Пожелавам ви лято споделено с любими хора, изпълнено с незабравими емоции и озвучено от щуренето на щурчетата!

Освен с основното си значение, думата път често се използва и като метафора. Обичаме да гледаме на живота като път, по който вървим. Казваме – „Следвай пътя си“, „Гледай си пътя“, „Житейски път“, „Кариерен път“ и т.н.

Ако приемем, че животът е път, то румънският Трансфагарашан е просто идеален за това сравнение, това е животът, такъв, какъвто е.

Горещо препоръчвам, ако обикаляте из Румъния или просто минавате, да пресечете Карпатите по този път. Имате оправдание да не го направите, само ако ви става лошо при пътуване, ако е така, по-добре си го спестете.

Защо казвам, че Трансфагарашан е идеален. Този път е събрал в себе си, толкова много неща – труден е и предизвикателен, има изкачване, има и спускане, има прекрасни гледки, но и спиращи дъха пропасти, има слънчеви полянки, но има и преспи сняг, останали от зимата.

Този път може да те предизвика да дадеш всичко от себе си, но може и да те обезкуражи с предизвикателствата си. Може да те очарова, може и да те изплаши.

Не знаеш какво те чака след завоя, а те завоите са доста. Има остри завои, има и обратни завои, някои идват внезапно, други се виждат отдалеч и имаш време да се подготвиш.

На места няма предпазни мантинели, разчиташ само на себе си. А има и добре уредени участъци, с паркинг и заведения.

Има и лифт, който може бързо да те доведе до върха, но ако го използваш губиш много от цялото преживяване.

Начините на придвижване също са разнообразни – автомобил, мотор, колело… Всеки се движи със своето темпо и според възможностите си. Някои са толерантни и дават път, други са напористи и изпреварват дори и на забранени участъци. Някои бързат и влизат рязко в завоите, други карат бавно и се наслаждават на красотата наоколо.

Уж само един път, а предизвика в мен толкова размисли, толкова много асоциации и спомени.

Когато бях за първи път в Сибиу (Румъния), останах очарована от капандурите на покривите, които приличат на очи. Накъдето и да се обърнеш виждаш тези очи. Сякаш някой те гледа…

Мислех си, че втория път няма да ме впечатлят толкова, но когато преди няколко дни тръгнахме из града се вълнувах от очите не по-малко. Усещането е много странно, странно и вълнуващо, поне за мен.

Когато учиш нов език пред теб се разкрива един нов свят, нова култура, нови възможности. Винаги съм се възхищавала на хората, които с лекота учат езици. Аз за съжаление не съм от тях. Поназнайвам английски, с руския се оправям някак, а немският ми е доста изветрял. От години все се каня да повъзстановя научното от Другарката по немски в училище, но все нещо друго излиза на преден план. Сега пак съм на такава вълна, но да видим.

Когато планираме пътуване, част от подготовката ни е да научим на съответния език някои основни думи и изрази – Добро утро, Добър ден, Благодаря, Довиждане…

Много е приятно усещането да кажеш нещо на местния език и да видиш усмивките на хората. Аз също много се радвам, когато чужденец се опитва да говори български. Езикът сближава хората.

За това лято се подготвяхме за обиколка из Трансилванската част на Румъния. Вече сме били в Румъния и знаем основните поздрави. Мъжът ми реши, че ще ме научи да броя. След няколко часа упражнения вече можех да броя до сто, че и до повече на румънски. Нямам идея за какво точно ще ми послужи това, но ми беше забавно да се науча.

Пристигаме в Брашов, първата ни спирка. Звъним на телефона, които имаме. Мила жена ни обяснява на добър английски, че още не могат да ни настанят. Казва, че можем да си оставим багажа и да се разходим малко.

Влизаме в двора на къщата и виждаме усмихнато момиче. То бърза да ни обясни, че не говори английски и ни посочва къде да оставим багажа. Пита ни дали сме французи, от което аз се чувствам поласкана, но все пак й казвам, че сме от България. Не успявам да преценя реакцията й, но едва ли за нея това има особено значение. Оглеждаме се, къщата изглежда добре, всичко е цветно и уютно.

Момичето ми се усмихва и ми сочи към вратата, която има ключалка с код. Патру – чинчи – опт – ноуа (4-5-8-9), казва тя и сочи към ключалката. Зацепвам, че ми казва кода и започвам да повтарям. Ето, ще има полза от наученото. Момичето видимо е доволно, че я разбирам и аз се чувствам горда от себе си.

Готови сме да тръгнем из града. Намирам момичето, за да кажа „Довиждане“. „Лареведере“ казвам аз. Тя се усмихва и окуражена от моите „познания“ започва да ми обяснява нещо на румънски. Говори бързо и аз гледам объркано. Разбирам само няколко думи – едно, две, ядене, кафе, край. Бързо се досеща, че не я разбирам и повтаря бавно от начало, като на помощ идват и ръцете. Този път схващам, че ми обяснява да се разходим за час-два, да хапнем и да пием кафе, а тя през това време ще приключи.

Общуването е толкова лесно и приятно, когато хората искат да се разберат.

А може да бъде и също толкова трудно. Понякога не успяваш да се разбереш с хора, с които говорите на един език. В началото казах, че езикът сближава. Да, така е, но същият този език, може и да разделя.

Странни същества сме ние хората 😊

Тази вечер като си поискахме сметката на английски, попитах сервитьорката, как да си я поискаме на румънски. „Нота де плата“, каза тя с широка усмивка. И след това допълни “Thank you” – “Мулцумеск“. „Мулцумеск“ й казвам и аз.

Обичам да пътувам. Без особено значение на къде, важното е да съм на път. Но има нещо свързано с пътуването, което много ме напряга. Не знам за вас, но като дойде време да приготвям багаж и се чудя от къде да го подхвана. Правя списъци, редя и подреждам. Накрая винаги се оказва, че съм взела прекалено много неща и че нещо съм забравила.

Знам си, че съм доста разлигавена в това отношение. Искам всичко да ми е под ръка и да имам удобствата, на които съм свикнала.

Най-трудното ми приготвяне на багаж беше, когато трябваше да събера неща за десетдневно пътуване за мен и мъжа ми в два куфара за ръчен багаж… Кое по напред да вземеш?!

Вие как се справяте с багажа. Успявате ли да вземете само важните неща? Аз определено не успявам. Обичайно връщам една трета от нещата неизползвани, но как да знам предварително, кои неща няма да използвам, за да не ги взема 😊

Все си повтарям, че ще взема само най-необходимото и накрая за петдневно пътуване се тръгва с големия куфар и то затворен с не малко усилия.

Вземам по-дебели дрехи, ако захладнее и много леки дрехи, ако е топло и трябва да се преобличаме често. Вземам и сешоара, защото дори и да има там където отиваме, обичайно не е достатъчно мощен. И козметиката си трябва да взема. И поне три книги. Мъжът ми ме пита „Защо са ти три книги? Ти и една няма да прочетеш.“ Ами, да, но не знам какво ще ми се чете.

Разсъждавала съм на тема вещи и си знам, че съм вещоманка. Казвала съм, че ми се иска да живея по-минималистично, но все още не съм достигнала до това ниво. И ако няма ограничение, колко багаж можеш да вземеш, защо пък да не се вземеш всичко, което искаш. Това е една от причините да обичам пътуването с кола. Дава ти свобода и не само за багажа.

Пасифлорите са цъфнали. Няколко години имах пасифлора. Като цъфна за първи път подскачах от радост. Стана ми криво като разбрах, че цветът трае само един ден. Цъфва сутринта, вечерта се затваря и това е…

Казах си, ето защо е важно да се насладим на всеки момент. Всичко е преходно и много често свършва по-бързо отколкото ни се иска.

Замисляли ли сте се, че ограниченията са навсякъде около нас. Някак с лека ръка раздаваме забрани и налагаме ограничения, а трудно даваме възможности и алтернативи.

Днес бяхме седнали да обядваме в малко ресторантче. Един хубав сенчест двор. Донесли са ни бирите и ни е едно такова лежерно. Не виждаме морето, но присъствието му се усеща. Какво повече му трябва на човек.

На съседната маса има семейство – баба, майка, баща и двете им сладки дъщерички.

По-малката девойка постоянно щъка напред-назад. В бързината се случва да побутне стола ми, но не ми пречи, по скоро ми е приятно. Майката на няколко пъти се провиква „Илина, не бутай стола на жената!“ Усмихвам се на майката, за да й покажа, че няма проблем.

Зад мен има нацъфтели цветя и Илина се върти около тях. Има някои прецъфтели и тя усърдно ги маха. Тези й действия не се харесват на майката, която отново на висок тон отправя указания „Илина, не късай цветята!“ „Илина, ела тук!“

Илина седя на масата и по нея се сипят укори. Бабата заявява, че няма да й купи нова играчка. Малката пита „А на кака ще купиш ли?“ Отговорът е категоричен „На кака ти ще купя, защото тя е послушна. Какъвто цвят си избере, такъв ще й купя – жълт, лилав, розов…, какъвто иска.“ Илина започва да плаче, при което бабата отсича „Млък! Да не чувам глас!“

Стана ми мъчно за малката палавница. Със сигурност не е лесно да се справяш с палаво и буйно дете. Но вършат ли работа забраните и ограниченията?!

Илина поплака малко. Бързо си върна усмивката и отиде пак при цветята. Обърна се към майка си и й каза „Мамо, аз ще мириша цветята, няма да ги късам.“

Вътрешно се усмихвам. Мъничето само си намери алтернатива, за да преодолее ограниченията. Има много какво да научим от децата. И може би родителите трябва да учат децата си на това, а не обратното. Но понякога ролите се разменят.

Хубаво би било по-често да мислим какво да правим, а не какво да не правим. Да, живеем в регулиран свят и ограниченията са неизбежни, съгласна съм. Но понякога и на нас така ни е по-лесно – „Не прави това, не ходи там, не говори така…“ А би могло да бъде – „Прави това, защото…, можеш да отидеш там…, по-красиво е да кажеш така…“

В нашия свят изпълнен с ограничения и забрани, ние сме тези, които могат да видят възможностите и алтернативите. Ние можем да се опитваме да правим правилните неща, а не да не правим грешните.

Семейството от съседната маса си тръгна. Видях как малката хитруша хвана баба си за ръка и заподскача до нея, явно не беше изгубила съвсем надежда, че вечерта ще се сдобие с нова играчка. Дано 😊

Малко по-сериозно ми се получи. Не точно като за лежерен съботен обяд с морски привкус.

Последните дни един стих постоянно ми се върти в главата и не ме оставя на мира.

„Да знаеш да чакаш. Да можеш да чакаш…“ Цитирам по памет, не си го спомням добре, нямам идея и кой е авторът.

Вие знаете ли да чакате, владеете ли изкуството да бъдете търпеливи?

Аз не зная и не мога да чакам. Ужасно съм нетърпелива. Искам нещата да се случват сега и веднага. Но често се получава обратен ефект, колкото повече бързаме, толкова по-бавно се случва всичко.

Тази седмица чакам едно обаждане и може би затова ме преследват тези мисли. Естествено обаждането не идва. Почвам да се питам – дали да не се обадя аз или да изчакам още малко. Не знам какво да направя. Казват, че каквото има да става, ще стане. Това означава ли, че просто трябва да чакаме? Можем ли да променим хода на събитията, ако се опитаме да ги изпреварим? Ако аз не се стърпя и се обадя първа, дали ще ми кажат нещо различно? Едва ли! Но и просто да стоя и да чакам ме подлудява.

За сега успявам да овладея нетърпението си, но не знам докога 😊 Да казват каквото ще ми казват, дори да не ми хареса, предпочитам да го чуя…

Много съм се чудила на рибарите. Какво търпение трябва да имаш, за да чакаш, понякога с часове, нещо да клъвне? Въобще не си се представям. На мен това ми изглежда като най-скучното занимание на света. Но пък един рибар сигурно няма моите дертове с чакането. Казват, че това им действа разтоварващо и успокояващо. А мен ме разтоварват активни занимания, нещо да правя, нещо да се случва.

Иска ми се да опитомя малко това мое нетърпение. Да мога да бъда и търпелива. Дали е възможно? Да бъдеш различен – днес търпелив, утре нетърпелив. Не съм чувала за курс по търпение, но ако ми попадне, веднага ще се запиша. Вече има курсове за какво ли не, защо да няма и за търпение?

Надявам се, че ви е стигнало търпението да прочетете до тук 😊