Лято, август, събота…
Пак е ретрограден Меркурий, започна точно на рождения ми ден и си мислех, че това ще го омилостиви спрямо мен, ама не би.
Постоянно нещо се обърква, после се намества някак и пак отначало, не знам до кога.
В петък вечер пропътувахме над 200 километра да се видим се с един човек, но в събота сутринта, малко преди срещата, получаваме съобщение от него, че по спешност е влязъл в болница. В крайна сметка здравето е преди всичко, дано бързо да се оправи!
А ние рязко сменяме плановете. Решаваме да импровизираме и се самопоканваме на обяд при наши приятели. Бяхме планирали да ги видим, но набързо, само за кафе. Вече пътувайки, им звъня, да предупредя, че ще се явим по-рано от предвиденото. Отсреща чувам радостни възгласи „Супеееер, идвайте бързо“.
Те имат къща в едно село, с голям двор и огромно желание да посрещат навлеци като нас.
Пристигаме леко изнервени, пътят е тесен, а желаещите да избягат от градския пейзаж не бяха малко. Няма да се отклонявам в посока нивото на шофиране, всички сме наясно с това и някак като слезем от колите удобно забравяме, колко е безобразно, но това си е съвсем отделна тема…
Пред къщата има паркирани няколко коли и ние се споглеждаме изненадано. Някак не бяхме предвидили, че ще има още навлеци.
Домакините излизат да ни посрещнат, прегръдки, целувки. Оглеждаме другите гости, с повечето се знаем, но има и нови лица.
На поляната, под ореха, ни очаква дълга маса. Напрежението внезапно изчезва и си давам сметка, че някак нещата са се наредили по техния си начин. Оказали сме се точно там, където е трябвало да бъдем. Заобиколени от усмихнати лица, около масата, на средата на зелената поляна.
Времето спира. Август е, събота. Градът е останал някъде там далеч, мислите, които са ни тормозили през изминалата седмица са сложени на пауза. Всичко, което има значение се случва точно в това Августовско безвремие. До понеделник има много време.
Постепенно масата се отрупва. Салата от домати откъснати от градината, таратор от млади, хрупкави краставици, печени зеленчуци, кюфтета, които до преди малко са били на скарата, изпотени чаши.
Поглеждам през моята чаша бяло вино и си мисля. Колко изтъркано звучи, но колко е вярно. Какво му трябва на човек? Приятна компания, вкусна храна, чаша студено вино…
Разговорите текат свободно и непринудено, често избухваме в смях, забавляваме се. Просто ей така. Прехвърчат закачки, някой казва нещо, друг му довършва мисълта. Чувствам се прекрасно. Това им е хубаво на приятелите, когато и да им се натресеш, те приемат с отворени обятия.
Следобедът преваля, слънцето се е изтърколило нанякъде.
Надигаме се без особен ентусиазъм, но все пак е време да си тръгваме.
Сбогуваме се с всички по ред, прегръщаме се и безмълвно си благодарим за споделения обяд на тревата.
Пътуваме в мълчание, чувствам се натежала и олекнала едновременно.
Натежала от вкусната храна и приятните емоции и олекнала откъм мрачни мисли и офисни вълнения, които са останали далеч, далеч, там някъде в София.
В понеделник времето ще се забърза отново.
