По-лошо е да бягаш

Бягането никога не е било моето нещо, като под бягане имам предвид физическата активност. Не си го и причинявам, но това не ми пречи да се възхищавам на хората, които го правят. Мисля, че има нещо освобождаващо в бягането, поне така ми изглежда отстрани 😊

Наскоро станах неволен свидетел на интересна случка. Пием кафе над плажа, буквално, две-три стъпала и си на пясъка. Съвсем наблизо е седнало семейство с две сладки дъщерички. Родителите седят и си ровят из телефоните, а двата бонбона се заиграват на плажа. До тук добре, нищо необичайно.

Ние не сме се посветили на телефоните си, а си говорим, съзерцаваме морето и разни такива лежерни занимания.

По едно време настава суматоха. Двете сладурки пищейки дотърчават при родителските тела. Бащата оставя телефона, става и започва да крещи нещо към плажа. Опитвам се да разбера към кого са насочени крясъците. По плажа върви мъж с едричко куче. Заслушвам се и си сглобявам картинката. Кучето е било пуснато свободно, двете момиченца са се изплашили от него и са хукнали към родителите си. Бащата взема нещата в свои ръце и започва да крещи на човека да си прибере кучето (доста по-грубо беше изказано). Човекът с кучето от своя страна крещи, че кучето е безобидно и така…

Не знам кой от двамата беше прав. Мога да дам аргументи в защита и на двамата и съответно да атакувам и двамата. Не това е интересното.

Като свърши словесната битка, бащата заговори, вече доста по-спокойно, на сладурките и аз наострих уши. Ще цитирам по памет. „Знам, че кучето ви е изплашило, но не трябваше да бягате така от него. Когато си в трудна ситуация бягството изглежда най-доброто решение, но не е. По-лошо е да бягаш.“ Ти да видиш!? Не съм очаквала, че този ровещ в телефона си, крещящ баща, така мъдро да говори на дъщерите си. Мислено се упрекнах, че лесно съм го сложила под общия знаменател.

Още неща каза той, много на място за ситуацията и поучителни в общо житейски план.

Съвсем вярно е, че често бягството е първосигналната ни реакция в трудни ситуации. Бягаме от проблеми, от трудности, от лоши новини, от хора… Бягаме и от себе си, от желанията и мечтите си, ако пътят към тях се окаже трънлив.

Бягайки обръщаме гръб на събитията и спираме да ги виждаме, не разбираме как се развиват и дали наистина са толкова страшни и неприятни, колкото са ни се сторили. Обръщайки гръб ставаме уязвими, не виждаме какво още се задава и съвсем не можем да се предпазим.

Съгласна съм с бащата, по-лошо е да бягаш. Сигурно е по-трудно, но си мисля, че си струва да се опитваме да се изправяме лице в лице с трудностите, които се изпречват на пътя ни. Може да се окаже, че черното не е толкова черно, когато се вгледаш добре. Може да се окаже, че големият проблем е просто дреболия. Може и да се окаже, че е нещо сериозно, но дори да е така, по-добре е да го видим ясно и да сме готови за него.

Помислете си следващия път, когато инстинктивно ви се прииска да избягате от нещо, ей така, просто останете и да видим какво ще стане.