Вчера ми казаха, че не се вписвам, защото съм любезна и деликатна. Бяхме в среща и обсъждахме някакви неща. Когато приключихме с основната тема, аз исках да обсъдим набързо два въпроса по друга тема. И попитах „Може ли да задам два въпроса по друга тема?“ И тогава единият от участниците в срещата каза на другия „Чуя ли я как попита – Може ли да…? Не е необходимо да питаш така, минаваш направо на въпросите.“ Почти видях как ме сочи с пръст. Никак не ми стана приятно.
Почувствах се длъжна да дам и моята гледна точка. „Аз просто съм любезна. Говоря по този начин без въобще да се замислям, това е част от мен, използвам – може ли, моля, благодаря, ако обичаш и т.н. По този начин съм възпитана.“
Той ми отговори „Разбирам те, но може би това вече не е необходимо. Много хора смятат, че нямаме време за такива любезности, трябва да караме по същество.“
Нищо не му отговорих. След това ме беше яд, имаше какво още да кажа. Уважаваме всякакви различия – расови, религиозни, сексуални, но не уважаваме, това че някой е любезен, защото нямаме време за “излишни формалности“. Не мога да се съглася с това.
Знам, че времето ни е все по-ограничено. Всъщност то времето си е все същото. Ние искаме да вместим в същото количество време повече задачки. Опитваме се да правим по няколко неща едновременно, доколко успяваме е друг въпрос. Използваме всякакви джаджи, които да ни улесняват. И в крайна сметка ставаме все по-заети и по-заети, по-напрегнати и стресирани, постоянно в преследване на нещо.
И в тази надпревара с времето се опитваме да се отървем от ненужни действия, които изяждат от времето ни, а не ни носят полза. И може би така сме стигнали да гениалното прозрение, че нямаме нужда от любезности, защото така ще спестим няколко минути на ден. Опитах се да го сметна. Ако ни отнема средно около 3 секунди (записах се, казвайки благодаря, няма и 2 секунди) да поздравим, благодарим, попитаме нещо любезно… и ни се налага да правим това средно около 100 пъти на ден (тук включвам устна и писмена комуникация). Ще са ни необходими 5 мин. на ден. Ами аз лично мисля, че мога да отделя 5 мин., за да бъда любезна, дори и 10 ще отделя без проблем.
Спомням си, когато бях малка, ме учеха, че трябва да използвам „вълшебните думички“. Когато исках нещо от някой възрастен и кажех само „Дай ми едисикакво!“, много често ми казваха „Ще ти го дам, но първо ми кажи „вълшебната думичка“. И така ден след ден в детската ми главица е влязло и си е останало и до днес, че трябва да бъда любезна. И всъщност ми харесва да бъда.
Не вярвам, че тези думички са изгубили вълшебната си сила и вече не са ни необходими. Дори напротив. Струва ми се, че все повече имаме нужда от тях.
Ходили ли сте скоро в планината. Ако сте ходили, няма как да не сте забелязали, че всички хора се поздравяват. И че са усмихнати, винаги ми става много приятно, когато някой непознат отвърне на поздрава ми с усмивка. Не би ли било хубаво всички да се поздравяват, да са усмихнати, мили и любезни?! Знам, че това би бил един идеален свят, но нищо не ми пречи да си помечтая. Както пее Джон Ленън “You may say I’m a dreamer but I’m not the only one…”
Струва си да се замислим какво губим, ако си спестим любезностите и спечелим 5-10 мин. време.
Вие мислите ли, че вече нямаме време да бъдем любезни? Че това са отживелици и можем да мине и без тях?!
Според мен точно тези малки неща придават цвят на общуването ни и не ми се иска да се лишаваме от тях. Не ми се иска да изгубим човечността си в името на няколко спестени минути на ден. Много се надявам, че не съм сама.
То времето изобщо не е ценно, когато хората са с празни погледне, не се усмихват и са груби.
Така е, но добрата новина е, че можем да го променим 🙂