В неделя бях на театър. Театралният маратон е към края си. Скоро ще трябва с моята приятелка пак да направим тур за билети, да подсигурим началото на новата година (тук е моментът за възклицанието – „Кога мина тая година?!“, но за това ще си говорим друг път).
За първи път бях в Хепи Сатира и определено няма да е за последен. Това място има атмосфера. На театър си, но не само. Нашите места бяха на маса точно да сцената. Можеш да си вземеш напитка, да се отпуснеш и просто да се насладиш на актьорската игра. Предпочитам да съм на по-предните редове, когато ходя на театър, да се почувствам като част от случващото се 🙂 и така непосредствено до сцената беше просто идеално.
А постановката беше страхотна. Не бяхме разбрали, че е моноспектакъл, аз не си падам особено, но въобще не се разочаровах, дори напротив.
Темата е доста женска, като цяло и публиката беше преобладаващо такава. Аз май не казах, че говоря за „Мъжът ми е виновен“, то се вижда на билетите, но аз да си кажа.
Ето ви идея за подарък на приятелка. Идеално се вписва в моите представи за хубав подарък – преживяване, а не просто някаква вещ.
Снощи официално се предадох. Оставих се на Коледното настроение да ме завладее.
Вървееки из града се радваме на светлините и украсите. Случайно подаднах на украсяването на едно дърво. Късно вечерта. Градът почти е заспал. Светлинките сякаш пълзяха по клоните, по-нагоре и по-нагоре. Беше като малко градско вълшебство…
Поне за ден да спрем да се оплакваме. Възможно ли е?!
От време на време си поръчвам „загадъчна“ кутия с козметика. Предварително се знаят само някои от продуктите, другите са изненада. В една от последните, наред с кремчетата имаше комплект с карти. 30 карти за 30 дни, всяка карта е предизвикателство. Всеки ден правиш нещо, което ти помага да подредиш света около себе си и ти разкрива чудесата на минимализма. Разказах на приятелка и малко на шега решихме заедно да преминем през предизвикателствата.
Правим го 😊 Малко сме хаотични и след повече от месец сме още на 5-тата карта (остават още 25), но пък се стараем да изпълняваме предизвикателствата осъзнато.
Петото определено ми допадна – Не се оплаквай цял ден! Мисля си, че не съм мрънкало. Не обичам да се оплаквам. Но както каза приятелката ми, като коментирахме предизвикателството, „и аз си имам моите тъмни моменти“. То кой ли си няма? Но на някои хора са им в повече.
В понеделник започнахме. Никакви оплаквания. Наблюдавам се и като усетя признаци на недоволство, мрънкане или нещо подобно, се опитвам да се спра. Не успявам винаги, промъква се някое оплакване, но определено виждам разлика.
(Само малка вметка – не си падам по позитивната философия или както там се нарича, това, което ни призовава да мислим само позитивно, да реагираме на всичко позитивно и т.н. Според мен моментите трябва да се изживяват, така както ги усещаме. Понякога сме тъжни, угрижени, разтревожени и какво ли още не. Случват ни се гадости и имаме нужда да ги преодолеем. Губим хора и неща и имаме нужда да ги изстрадаме. Важното за мен е да сме осъзнати, да познаваме и овладяваме емоциите си, не че е лесно.)
Та обратно на оплакванията или по-скоро липсата на такива. По някое време в понеделник се усетих, че ми е едно лекичко и приятно. Денят си беше съвсем обикновен, натоварен и забързан. Но това, че си налагах да не се оплаквам, ме караше да видя ситуациите по различен начин.
Понякога просто си мрънкаме, ей така заради самото мрънкане, сякаш по инерция. И това неусетно ни натоварва емоционално, дните ни изпълнени със срокове и спешностти стават още по-напрегнати. Оплакването ни пречи да се фокусираме върху истински важните неща, замъглява преценката ни.
Някъде съм чела, че негативните емоции, ако не им обърнем внимание, изчезват след няколко секунди. Но ако им обърнем внимание, могат да ни тормозят с часове и дори дни. А оплакването е точно това, обръщаме внимание на негативното в нас и около нас. То ни оплита в мрежите си и няма измъкване.
Мисля да продължа с това предизвикателство, колкото повече, толкова повече. Някои дни ще е по-трудно, други напротив. Може би по някое време ще ми стане навик 😊
Представете си само. Никой около вас не се оплаква. Всички виждат решенията, а не проблемите. Трудните задачи са възможност да научим нови неща. Лошото време е прекрасно да си полегнеш с книга в ръка. Няколкото излишни килограма ни мотивират да спортуваме. Оставям на вас да допълвате…
Уличното изкуство живее навсякъде около нас. По улиците, по фасадите на сградите. Попаднах нещо интересно. Истинска находка 🙂
Наскоро си говорехме с мъжа ми, че някак ни се е загубило желанието да пътуваме. Много е странно. Аз наистина обичам да пътувам. Да бъда на нови, непознати места винаги ме е привличало. Надявам се, че тази липса на желание за пътуване е нещо временно и бъро ще отмине. Но междувременно сякаш съм се паркирала и тази фасада някак резонира на това ми усещане.
Виждам се на всяко от нивата на този „паркиран живот“, но най ми харесва последното (най-горното) ниво.
Част от очарованието на уличното изкуство е че провокира във всеки различни емоции и мисли. Харесват го, отричат го…
А вие, къде сте? Има ли ви в този „паркиран живот“?
Не знам дали това е точно суфле, по-скоро не е, но така съм си го кръстила – спаначено суфле. Тази рецепта я определям като моя измишльотина, но понеже всеки път, въпреки импровизациите ми, се получава много вкусно, реших да си я запиша. Да не се чудя всеки път като реша да го правя „Какво точно слагах?“.
„Суфлето“ си има история. Преди около година и половина, след дълго стоене home office, се засякох в офиса с колежка. Решихме да излезем на обяд. Да си припомним колко е приятно да вмъкнеш между многото задачи и малко хубава храна в добра компания. Седнахме в близко до офиса заведение с обедно меню. И двете си поръчахме нещо спаначено от обедното меню, не помня как точно се казваше. И докато чакахме храната си говорехме и говорехме. Храната доста се забави, но и ние имахме доста да си кажем. По някое време започнахме да се оглеждаме дали не се задава сервитьор с храна. Накрая ни донесоха нещо, което беше много горещо, безформено и ужасно безвкусно. Добре че компанията беше приятна, храната определено не си заслужаваше чакането. Ровейки в зеленото нещо си мислех, че съставките предполагат да се получи нещо вкусно. Обещах си, че ще се пробвам да го направя вкъщи. След седмица някъде за пръв път се пробвах и малко на майтап се получи моето „суфле“. След още няколко опита ми стана любима рецепта.
Продукти
500 гр. спанак;
250 гр. гъби;
1 глава лук (може да се замени с ½ връзка зелен лук)
4 яйца;
200 гр. краве сирене;
100 гр. Бри или синьо сирене (може да замените с друго сирене по ваш вкус или с още 100 гр. краве сирене);
сол, черен пипер, зехтин
Приготвяне
Почистете дръжките на спанака и го нарежете по на едро. Лука на ситно, гъбите също. Запържете лука със зехтин, аз слагам повечко, но вие сложете според предпочитанията си, добавете гъбите. Оставете да се задушават за около 5 мин. и добавете и спанака. Сложете сол и черен пипер на вкус. Докато се задушава спанака, разбийте яйцата с вилица и добавете към тях сирената. Намажете със зехтин формата, в която ще печете, аз най-често използвам йенска тавичка. Когато спанакът се послегне отцедете течността, която се е събрала (ако я оставите, ще стане по рядко и няма да се реже на парчета) и смесете с яйцата и сирената. Разбъркайте добре и изсипете във формата за печене. Печете около 40 мин. в предварително загрята на 180 градуса фурна (с вентилатор).
Ами това е. Може да го сервирате като предястие, вкусно е и топло и студено или като основно. Гарнирайте с кисело мляко и полейте със студено бяло вино 😊
