Могат ли три изпълнени желания да ни направят щастливи? Може ли всичко, за което мечтаем да са побере в три желания?
Сигурно сте си мислили какво ще си пожелаете, ако държите в ръце златната рибка. Замислих се и аз като гледах този рибар.
Не ви ли изглежда тъжен? Или замислен? Не знам, по-скоро си мисля, че е тъжен, угрижен някак. Какво да си поиска от златната рибка? А тя ще го изпълни ли или ще отплува далече в необятното море?
Защо все чакаме да се появи някой или нещо, за да изпълни желанията ни? Защо все търсим решенията извън нас?
Много въпроси станаха. Ама някак така ми се получи.
Паднах. Буквално. Вчера сутринта. Тръгваме за работа. Уж внимавам къде вървя. Тротоарът надолу изглежда без лед, стъпвам по-уверено и тогава, бум. Докато се усетя бях по дупе. Съвсем малко се подпрях на дясната си ръка и усещам лека болка.
Ставам, май всичко ми е наред. Оглеждам се. Малко ме боли място на приземяване и ръката, но като цяло няма сериозни поражения. Това е добре. Продължавам.
Докато пътувам с метрото си припомням едно друго падане. Тогава беше доста по-драматично. Проснах се на тротоара. В краката на един господин. Отивах към фитнеса. Някак се спънах в един бордюр и полетях. Паднах лошо. Едното ми коляно беше ожулено, ръката натъртена, бутилката с вода в сака се счупи, потече… И всичко това точно в крата на един господин, вървящ срещу мен. Той не само, че не ми помогна да стана, ами дори не ме попита дали съм добре. Не можех да повярвам, че някой може да реагира така, по-точно да не реагира въобще в подобна ситуация. От близкото магазинче, излязоха хора да ми помогнат, а господинът просто си продължи по пътя. Не беше толкова зле колкото изглеждаше, само пропуснах фитнеса. Беше доста неприятно преживяване и то не заради физическата болка, отношението беше това, което се запечатва. Болката премива.
И защо разказвам тези паднали истории може би ще се запитате, не е кой знае какво.
Тези дни ви показах детските идеи за площада, на които случайно попаднахме във Варна. Освен тях из града са разпръснати пожелания на децата за 2025. Пак така различни деца изреждат допълващи се пожелания. Трогатели и мили пожелания, докосващи с невинноста и неподправеността си. Едно от тях е много е точно по темата с паданията (или паденията).
Пожелавам на хората да си помагат. Ако някой падне, другият да му подаде ръка и да го вдигне.
В щурото ни ежедневие често не поглеждаме надолу и може да пропуснем, че някой е паднал. Бързаме, препускаме, състезаваме се с времето и пропускаме толкова много. Гледаме само напред и нагоре, често си го пожелаваме – „Само напред и нагоре!“. Но животът се случва се и някъде долу.
Пожелавам си винаги около мен да има хора, които ще погледнат и надолу, който ще ми подадат ръка, когато падна и ще ме вдигнат. Падания и падения неизбежно ще има.
Аз обещавам, че няма да подмина с безразличие никой паднал по пътя ми. Винаги ще подам ръка и ще се опитам да помогна.
Понякога една добра дума, една усмивка, една прегръдка са достатъчни.
Миналия уикенд ходихме до Варна. Ей така без причина, просто на разходка.
Обичам Варна, но откакто си имаме наше местенце някъде надолу на юг, рядко ни се отваря ходене натам. И така решихме да си откраднем два дена в зимна Варна.
Изкарахме си повече от добре, накрая и сняг заваля. Беше доста странно да гледаме морето през падащия на парцали сняг и пясъка бавно да побелява. Не бях виждала морето такова.
Но малко се отплеснах, друго искам да ви разкажа.
Докато се разхождахме без цел и посока, витрината на един магазин ме привлече неудържимо. Мъжът остана отвън и се размотаваше отегчено. Аз се замотах, пробвах няколко неща, накрая и се сдобих с шарена блузка срещу зимната сивота 🙂
Очаквах, че ще бъда посрещната с мърморене, но…
„Ела, ела да видиш!“
Срещу магазина на голямо платно (не знам дали платно е най-точно, но не ми идва по-подходящо определение) виждам детски рисунки и много надписи. Приближавам и се зачитам. Трябваше ми малко време, да обхвана всичко и да разбера идеята. Площада през погледа на децата. Фондация за детско развитие Калейдоскоп и Община Варна са представили идеите много вдъхновяващо.
Толкова свежо. Захласното четях и разглеждах… Детето в мен беше във възторг, а и възрасната също 😉
Опитах се да снимам (със сигурност не съм успяла да обхвана всичко) и просто ще ви покажа някои от снимките.
Бих помолила и аз тази фея да ме превърне в нещоАко се заслушате и вие ще ги чуете…Искам и аз да си говоря с някого на таен езикИскам и да танцувам на площада, дрес код – червена рокляИскам и аз хората около мен да си говорят разни смешни неща
Четох и препрочитах сладките детски послания и ми беше едно такова леко и приятно.
Припознах се в почти всички детски желания. С мъжа ми още си подхвърляме закачки вдъхновени от децата.
Ние след обиколките из станата за Коледа, решихме да избягаме малко на морето, да се спасим от суматохата.
Тук е прекрасно, толкова спокойно, че чак не ти се вярва. Само малко ни изненада времето. Един такъв остър, северен вятър се вихри навън. Както отбеляза мъжът ми – „Има духовен живот в нашето село“ 🙂 Обичайно не духа толкова…
И морето е много сърдито. Буйни, високи вълни се разбиват настървено в брега. Но цвета на водата е уникален, някак сиво-зелено, изкрящо на фона на мрачното небе. Мога да го гледам с часове и да не ми омръзне (все пак, ако може да е по-топло).
Разхождаме се небрежно, опаковани и щастливи и в далечината нещо се лилавее. Познавам пътя и знам, че там лятото има лавандула, но сега, в края на декември?
Приближаваме и ти да видиш, лавандулата е нацъфтяла, ама обилно и щедро, както през лятото. Спирам да й се порадвам. Не мирише много, може би защото е студено, но е толкова красива…
Оглеждам се, не се вижда жива душа и срам-несрам, не се сдържам и си набирам букет от лилавата прелест.
Прибираме се със зачервени носове и широко усмихнати.
Подреждам букета във ваза и му се възхищавам прехласната. Слагам го на централно място и често си го поглеждам. И като го погледна, сякаш лятото ми намига – „Скоро ще дойде и моето време“.
На „нашия“ плаж има много красиви камъни. Най-разнообразни форми – кръгли, елипсовидни, триъгълни. Не мога да им устоя, събирам и събирам. Опитвам се да рисувам върху тях, за момента с променлив успех, но ми доставя удоволствие. Винаги съм се възхищавала на хората, които рисуват…
Та, ровя си аз онзи ден из камъните и си намерих сърце.
Каменно сърце?!
Станали ли са сърцата ни по-студени? Не знам… Иска ми се да не е така. Свързваме сърцето с любов, а любовта не може да е студена, нали?
Разказвала съм за привързаността си към хартиените писма и картички.
(Кики, ако четеш това – Моля те, прости ми, че се забавих толкова с отговора! Ще се реванширам!)
И тази година ще спазим традицията да изпратим картички за Коледа. Отивам в близката до офиса пощенска станция, да купя марки. Заставам на гишето и питам „Може ли да си купя малко марки?“ Симпатичната дама на гишето влиза в тона ми „Колко малко?“. Уж ги бях преброила, ама пак почвам да пресмятам „Една за Америка, две за Европа и седем за България.“ „Не са толкова малко“, казва тя и почва да рови из разни чекмеджета.
Докато чакам се оглеждам. И я виждам, вдясно от мен – Кутията.
Усмихвайки се питам служителката – „Извинявайте, какво правите с писмата?“. Тя ме поглежда някак укорително. „Ама как какво, изпращаме ги по предназначение.“ Наистина ли, мисля си аз. „Аз мога ли да пусна писмо?“ питам малко неуверено. „Може, как да не може, всеки може да пусне“, малко сърдито ми отговаря дамата. Замисля се и допълва – „Ако ще искате апартамент, уточнете в кой квартал, че да не се затруднява Дядо Коледа.“
Други неща бих му поискала на добрия старец. Миналата година му писах писмо, тази още не съм. Имам още време, две седмици до Коледа. Ще взема да го напиша това писмо. Може да го споделя с вас, не знам още, ще видим.
Събота по никое време. Тръгнала съм към кварталния магазин. Още в коридора чувам, че на етажа цари оживление. До нас живее младо семейство с една принцеса на годинка и нещо. Отварям вратата и виждам съседката с малката принцеса да украсяват. Елхичка, гирлянди, снежен човек, Баба Коледа строена до елхичката и Дядо Коледа атакува вратата до нас.
„Много ли сме шумни?“ малко смутено пита съседката. „Напротив, не съм ви чула. Тръгнала съм да пазарувам.“ обяснявам. „Аз започнах с украсата. Утре ще украсявам в къщи, но реших и тук да сложа някакви неща. Ако нещо не ти харесва, казвай да го махам.“
Спирам се при тях. Малката „помага“ на майка си и разнася една кравичка, играчка за елхата. Взема Баба Коледа и ми я подава. Сините очички ме гледат закачливо. Посягам да взема Баба Коледа и малката хитруша я дръпва към себе си. Смее се и продължава да ме гледа. Разсмивам се и аз. Това ще е първата й Коледа. Лъскавите играчки по елхата са толкова примамливи. Толкова е хубаво.
„Прекрасно е!“ съвсем искрено казвам на съседката. „Нищо няма да махаш. Аз като почна да украсявам вкъщи, ще допълня нещо.“
Стана ми толкова хубаво. Коледният ми дух се почувства окрилен и закръжи ентусиазирано около мен.
Тази година, за разлика от предишните две, Коледният ми дух се появи рано-рано, още в края на ноември започна да се прокрадва. Май всички имаме нужда от една прекрасна Коледа. Дори и подаръци съм започнала да купувам.
Миналата седмици си говорех с една колежка и тя ми обясняваше, че си е получила пратките. Полюбопитствах какво си е поръчала. „Ами подаръци за Коледа. Толкова обичам да купувам подаръци. Обичам да подарявам подаръци!“ И аз много обичам, дори повече отколкото да получавам. Толкова е хубаво да зарадваш някого. Да видиш в очите му изненадата…
Има още време. Огледайте се, направете нещо хубаво, просто така.
И макар на моменти коледните песни да ми идват в повече, има една, която мога да слушам отново и отново – Направи някого щастлив. С една любима моя приятелка обичаме да си я припяваме 🙂
Уличното изкуство живее навсякъде около нас. По улиците, по фасадите на сградите. Попаднах нещо интересно. Истинска находка 🙂
Наскоро си говорехме с мъжа ми, че някак ни се е загубило желанието да пътуваме. Много е странно. Аз наистина обичам да пътувам. Да бъда на нови, непознати места винаги ме е привличало. Надявам се, че тази липса на желание за пътуване е нещо временно и бъро ще отмине. Но междувременно сякаш съм се паркирала и тази фасада някак резонира на това ми усещане.
Виждам се на всяко от нивата на този „паркиран живот“, но най ми харесва последното (най-горното) ниво.
Част от очарованието на уличното изкуство е че провокира във всеки различни емоции и мисли. Харесват го, отричат го…
А вие, къде сте? Има ли ви в този „паркиран живот“?
Тръгвам рано за работа. Понеделник сутрин. Още не съм се събудила съвсем, въпреки по-късното ставане по „новото време“. Вървя към колата и си мисля за второто кафе, което ще изпия в офиса с колегите.
И тогава видях нещо, което ме извади от полузаспалото ми състояние.
Стана ми и весело и тъжно едновременно. Обичам балони. Карат ме да се чувствам като малко дете, приканват ме да си поиграя с тях.
Замислих се. Колко бързо отминават моментите. Колко преходно е всичко. Вчера са били пълни с живот и радост, а тази сутрин захвърлени на боклука. Непотребни и безжизнени. Цветовете им са помръкнали и вече не напират да полетят. Сякаш са се примирили.
Поспрях се и продължих. Доста тегави мисли за рано сутрин.