На „нашия“ плаж има много красиви камъни. Най-разнообразни форми – кръгли, елипсовидни, триъгълни. Не мога да им устоя, събирам и събирам. Опитвам се да рисувам върху тях, за момента с променлив успех, но ми доставя удоволствие. Винаги съм се възхищавала на хората, които рисуват…
Та, ровя си аз онзи ден из камъните и си намерих сърце.
Каменно сърце?!
Станали ли са сърцата ни по-студени? Не знам… Иска ми се да не е така. Свързваме сърцето с любов, а любовта не може да е студена, нали?
Разказвала съм за привързаността си към хартиените писма и картички.
(Кики, ако четеш това – Моля те, прости ми, че се забавих толкова с отговора! Ще се реванширам!)
И тази година ще спазим традицията да изпратим картички за Коледа. Отивам в близката до офиса пощенска станция, да купя марки. Заставам на гишето и питам „Може ли да си купя малко марки?“ Симпатичната дама на гишето влиза в тона ми „Колко малко?“. Уж ги бях преброила, ама пак почвам да пресмятам „Една за Америка, две за Европа и седем за България.“ „Не са толкова малко“, казва тя и почва да рови из разни чекмеджета.
Докато чакам се оглеждам. И я виждам, вдясно от мен – Кутията.
Усмихвайки се питам служителката – „Извинявайте, какво правите с писмата?“. Тя ме поглежда някак укорително. „Ама как какво, изпращаме ги по предназначение.“ Наистина ли, мисля си аз. „Аз мога ли да пусна писмо?“ питам малко неуверено. „Може, как да не може, всеки може да пусне“, малко сърдито ми отговаря дамата. Замисля се и допълва – „Ако ще искате апартамент, уточнете в кой квартал, че да не се затруднява Дядо Коледа.“
Други неща бих му поискала на добрия старец. Миналата година му писах писмо, тази още не съм. Имам още време, две седмици до Коледа. Ще взема да го напиша това писмо. Може да го споделя с вас, не знам още, ще видим.
Вие написахте ли си писмото до Дядо Коледа?
Събота по никое време. Тръгнала съм към кварталния магазин. Още в коридора чувам, че на етажа цари оживление. До нас живее младо семейство с една принцеса на годинка и нещо. Отварям вратата и виждам съседката с малката принцеса да украсяват. Елхичка, гирлянди, снежен човек, Баба Коледа строена до елхичката и Дядо Коледа атакува вратата до нас.
„Много ли сме шумни?“ малко смутено пита съседката. „Напротив, не съм ви чула. Тръгнала съм да пазарувам.“ обяснявам. „Аз започнах с украсата. Утре ще украсявам в къщи, но реших и тук да сложа някакви неща. Ако нещо не ти харесва, казвай да го махам.“
Спирам се при тях. Малката „помага“ на майка си и разнася една кравичка, играчка за елхата. Взема Баба Коледа и ми я подава. Сините очички ме гледат закачливо. Посягам да взема Баба Коледа и малката хитруша я дръпва към себе си. Смее се и продължава да ме гледа. Разсмивам се и аз. Това ще е първата й Коледа. Лъскавите играчки по елхата са толкова примамливи. Толкова е хубаво.
„Прекрасно е!“ съвсем искрено казвам на съседката. „Нищо няма да махаш. Аз като почна да украсявам вкъщи, ще допълня нещо.“
Стана ми толкова хубаво. Коледният ми дух се почувства окрилен и закръжи ентусиазирано около мен.
Тази година, за разлика от предишните две, Коледният ми дух се появи рано-рано, още в края на ноември започна да се прокрадва. Май всички имаме нужда от една прекрасна Коледа. Дори и подаръци съм започнала да купувам.
Миналата седмици си говорех с една колежка и тя ми обясняваше, че си е получила пратките. Полюбопитствах какво си е поръчала. „Ами подаръци за Коледа. Толкова обичам да купувам подаръци. Обичам да подарявам подаръци!“ И аз много обичам, дори повече отколкото да получавам. Толкова е хубаво да зарадваш някого. Да видиш в очите му изненадата…
Има още време. Огледайте се, направете нещо хубаво, просто така.
И макар на моменти коледните песни да ми идват в повече, има една, която мога да слушам отново и отново – Направи някого щастлив. С една любима моя приятелка обичаме да си я припяваме 🙂
Обратното броене до Коледа започна!
Снощи официално се предадох. Оставих се на Коледното настроение да ме завладее.
Вървееки из града се радваме на светлините и украсите. Случайно подаднах на украсяването на едно дърво. Късно вечерта. Градът почти е заспал. Светлинките сякаш пълзяха по клоните, по-нагоре и по-нагоре. Беше като малко градско вълшебство…
В някаква серия съм влязла явно…
Уличното изкуство живее навсякъде около нас. По улиците, по фасадите на сградите. Попаднах нещо интересно. Истинска находка 🙂
Наскоро си говорехме с мъжа ми, че някак ни се е загубило желанието да пътуваме. Много е странно. Аз наистина обичам да пътувам. Да бъда на нови, непознати места винаги ме е привличало. Надявам се, че тази липса на желание за пътуване е нещо временно и бъро ще отмине. Но междувременно сякаш съм се паркирала и тази фасада някак резонира на това ми усещане.
Виждам се на всяко от нивата на този „паркиран живот“, но най ми харесва последното (най-горното) ниво.
Част от очарованието на уличното изкуство е че провокира във всеки различни емоции и мисли. Харесват го, отричат го…
А вие, къде сте? Има ли ви в този „паркиран живот“?
Малко информация за тази творба:
Тръгвам рано за работа. Понеделник сутрин. Още не съм се събудила съвсем, въпреки по-късното ставане по „новото време“. Вървя към колата и си мисля за второто кафе, което ще изпия в офиса с колегите.
И тогава видях нещо, което ме извади от полузаспалото ми състояние.
Стана ми и весело и тъжно едновременно. Обичам балони. Карат ме да се чувствам като малко дете, приканват ме да си поиграя с тях.
Замислих се. Колко бързо отминават моментите. Колко преходно е всичко. Вчера са били пълни с живот и радост, а тази сутрин захвърлени на боклука. Непотребни и безжизнени. Цветовете им са помръкнали и вече не напират да полетят. Сякаш са се примирили.
Поспрях се и продължих. Доста тегави мисли за рано сутрин.
Като се прибирам от работа вече няма да са там.
Казват, че подковата носи щастие. А две подкови носят ли двойна доза щастие?
Виждали ли сте „кърпикожухчета“? Така баба ми казваше на минзухарите, които цъфтяха есенно време в двора на къщата. Обичах тези ярко жълти предвестници на идващите студове.
Вчера, разхождайки се в гората, попаднахме на очарователна находка. Минзухари, но не жълти, а … лилави. Различни са от жълтите, по-нежни и деликатни. Ако не ги бях видяла в цялата им лилава прелест, трудно бих повярвала, че цъфтят през есента.
Вчера мъжът ми се прибира от работа. Аз се бях записала за един уебинар и слушам задълбочено. Той мина през стаята на пръсти и излезе на двора, да не ми пречи. Но почти веднага се връща видимо развълнуван.
„Имаме фунийка на двора!!!“, обяснява ентусиазирано.
„Какво имаме?!“
„Фунийка!!!“
Не разбрах какво имаме на двора и продължих да си слушам уебинара. Но ме човърка от вътре. Приключвам с ограмотяването и бързо и аз на двора.
И я видях 🙂 Между плочките е пораснала една мини петуния. Миналата година имах такива и явно едно семенце е попаднало между плочките. Стояло си е там, презимувало е и сега му е дошло времето да поникне. Там между плочките, където на практика няма нормални условия за живот, но…
Стана ми е едно такова миличко. Природата ни изненадва всеки ден с чудесата си. Случват се на пръв поглед нежъзможни неща, само да трябва да ги видиш.