МЕЖДУВРЕМИЯ

Паднах. Буквално. Вчера сутринта. Тръгваме за работа. Уж внимавам къде вървя. Тротоарът надолу изглежда без лед, стъпвам по-уверено и тогава, бум. Докато се усетя бях по дупе. Съвсем малко се подпрях на дясната си ръка и усещам лека болка.

Ставам, май всичко ми е наред. Оглеждам се. Малко ме боли място на приземяване и ръката, но като цяло няма сериозни поражения. Това е добре. Продължавам.

Докато пътувам с метрото си припомням едно друго падане. Тогава беше доста по-драматично. Проснах се на тротоара. В краката на един господин. Отивах към фитнеса. Някак се спънах в един бордюр и полетях. Паднах лошо. Едното ми коляно беше ожулено, ръката натъртена, бутилката с вода в сака се счупи, потече… И всичко това точно в крата на един господин, вървящ срещу мен. Той не само, че не ми помогна да стана, ами дори не ме попита дали съм добре. Не можех да повярвам, че някой може да реагира така, по-точно да не реагира въобще в подобна ситуация. От близкото магазинче, излязоха хора да ми помогнат, а господинът просто си продължи по пътя. Не беше толкова зле колкото изглеждаше, само пропуснах фитнеса. Беше доста неприятно преживяване и то не заради физическата болка, отношението беше това, което се запечатва. Болката премива.

И защо разказвам тези паднали истории може би ще се запитате, не е кой знае какво.

Тези дни ви показах детските идеи за площада, на които случайно попаднахме във Варна. Освен тях из града са разпръснати пожелания на децата за 2025. Пак така различни деца изреждат допълващи се пожелания. Трогатели и мили пожелания, докосващи с невинноста и неподправеността си. Едно от тях е много е точно по темата с паданията (или паденията).

В щурото ни ежедневие често не поглеждаме надолу и може да пропуснем, че някой е паднал. Бързаме, препускаме, състезаваме се с времето и пропускаме толкова много. Гледаме само напред и нагоре, често си го пожелаваме – „Само напред и нагоре!“. Но животът се случва се и някъде долу.

Пожелавам си винаги около мен да има хора, които ще погледнат и надолу, който ще ми подадат ръка, когато падна и ще ме вдигнат. Падания и падения неизбежно ще има.

Аз обещавам, че няма да подмина с безразличие никой паднал по пътя ми. Винаги ще подам ръка и ще се опитам да помогна.

Понякога една добра дума, една усмивка, една прегръдка са достатъчни.

Ето и другите пожания:

Миналия уикенд ходихме до Варна. Ей така без причина, просто на разходка.

Обичам Варна, но откакто си имаме наше местенце някъде надолу на юг, рядко ни се отваря ходене натам. И така решихме да си откраднем два дена в зимна Варна.

Изкарахме си повече от добре, накрая и сняг заваля. Беше доста странно да гледаме морето през падащия на парцали сняг и пясъка бавно да побелява. Не бях виждала морето такова.

Но малко се отплеснах, друго искам да ви разкажа.

Докато се разхождахме без цел и посока, витрината на един магазин ме привлече неудържимо. Мъжът остана отвън и се размотаваше отегчено. Аз се замотах, пробвах няколко неща, накрая и се сдобих с шарена блузка срещу зимната сивота 🙂

Очаквах, че ще бъда посрещната с мърморене, но…

„Ела, ела да видиш!“

Срещу магазина на голямо платно (не знам дали платно е най-точно, но не ми идва по-подходящо определение) виждам детски рисунки и много надписи. Приближавам и се зачитам. Трябваше ми малко време, да обхвана всичко и да разбера идеята. Площада през погледа на децата. Фондация за детско развитие Калейдоскоп и Община Варна са представили идеите много вдъхновяващо.

Толкова свежо. Захласното четях и разглеждах… Детето в мен беше във възторг, а и възрасната също 😉

Опитах се да снимам (със сигурност не съм успяла да обхвана всичко) и просто ще ви покажа някои от снимките.

Четох и препрочитах сладките детски послания и ми беше едно такова леко и приятно.

Припознах се в почти всички детски желания. С мъжа ми още си подхвърляме закачки вдъхновени от децата.

Дано и вас да са ви докоснали!

Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно… Честита Нова Година!

Така започват годините. Шампанско, целувки, прегръдки, любими хора, фоерверки, блясък, пайети, музика (дунавското, накъде без него), отрупани маси, баница, късмети, баклава, пожелания, пожелания и още пожелания 🙂

Дотук добре.

А как продължат годините? В кой момент Новата година вече не е нова, а става поредната? Кога спираме да се вълнуваме от новото и се оставяме на рутината? И защо чакаме цели 365 (понякога 366) дни, за да започнем отначало?

Много клишета има по темата. Много символи и ритуали и някак се изгубваме в тях.

На мен 2025 ми започна повече от добре, как ще се развие предстои да разбера.

Последните години си избирам дума на годината. За 2025 си избрах СПОКОЙСТВИЕ. Няколко дни мислих, коя ще ми е думата и тя някак се спотайваше, но онзи ден се появи. Видях се с една приятелка и както се разхождахме, я попитах дали си е избрала дума. Тя каза, че още не е и аз без да му мисля, казах, че моята ще е СПОКОЙСТВИЕ. Тя ме погледна и каза „Знаеш ли, и аз си мислех за същата.“

И така имаме си дума.

Защо точно СПОКОЙСТВИЕ? Малко се изненадах от себе си, но някак така го усетих.

Пожелавам си СПОКОЙСТВИЕ, за да мога да изживея таза година на пълни обороти. Малко противоречие се получава може би, но това е само привидно.

Да си спокоен, не означава да си в покой, не означава да спреш, поне според мен. По-скоро означава да си уверен, да не се поддаваш на вихъра от неспирни притеснения и страхове, които се опитват да те извадят от равновесие. Да си стабилен и да вървиш по пътя си, да вземаш завоите плавно и да прескачаш с лекота дупките.

Да си спокоен, за да се насладиш на цялата палитра от емоции, да се потопиш в тях и когато искаш да изплуваш.

Да се смееш, когато ти е смешно, да плачеш, когато нещо ти дотежи.

Да си спокоен, според мен е да си в хармония със себе си.

Вие имате ли си вече дума на годината? Или това ви звучи глупаво? Може и така да е, но на мен ми харесва.

2025 вече си тече. Как ще преминем през нея в голяма степен зависи от нас.

Декември. Официално е зима и си й личи.

Ние след обиколките из станата за Коледа, решихме да избягаме малко на морето, да се спасим от суматохата.

Тук е прекрасно, толкова спокойно, че чак не ти се вярва. Само малко ни изненада времето. Един такъв остър, северен вятър се вихри навън. Както отбеляза мъжът ми – „Има духовен живот в нашето село“ 🙂 Обичайно не духа толкова…

И морето е много сърдито. Буйни, високи вълни се разбиват настървено в брега. Но цвета на водата е уникален, някак сиво-зелено, изкрящо на фона на мрачното небе. Мога да го гледам с часове и да не ми омръзне (все пак, ако може да е по-топло).

Разхождаме се небрежно, опаковани и щастливи и в далечината нещо се лилавее. Познавам пътя и знам, че там лятото има лавандула, но сега, в края на декември?

Приближаваме и ти да видиш, лавандулата е нацъфтяла, ама обилно и щедро, както през лятото. Спирам да й се порадвам. Не мирише много, може би защото е студено, но е толкова красива…

Оглеждам се, не се вижда жива душа и срам-несрам, не се сдържам и си набирам букет от лилавата прелест.

Прибираме се със зачервени носове и широко усмихнати.

Подреждам букета във ваза и му се възхищавам прехласната. Слагам го на централно място и често си го поглеждам. И като го погледна, сякаш лятото ми намига – „Скоро ще дойде и моето време“.

може и да изглежда, че това писмо е закъсняло, но всъщност съвсем не е.

Така и не се наканих да ти напиша какво искам за Коледа, може би защото получих първия подарък още в началото на декември 🙂

А и по-добре да дам възможност на всички, които имат съкровени желания, да получат цялото ти внимание, да не се разсейваш с писма от такива като мен, които нищо не искат.

Затова реших да ти пиша следколедно. Тази година поне не можем да се оплачем от липсата на сняг. Надявам се, че не си имал проблеми с шейната. Как си ти? Какви ги вършиш след като Коледа отмина? Сигурно си много изморен и сега си почиваш. Аз на твое място бих се изпънала на някой плаж 😉 Представям си колко си бил натоватен. Да прочетеш всички писма, да подготвяш подаръци, да сбъдваш мечти, да създаваш радост… Очакванията към теб са толкова големи и сега след цялата суматоха и суетня е време да си починеш.

Аз искам само да ти благодаря! За всичко! За това, че те има за мен и всички като мен, които са избрали да вярват в теб…

С една приятелка си говорехме и тя ми разказа, че племенникът й тази Коледа категорично заявил, че ти не съществуваш. Представяш ли си?! Бяхме много възмутени. Колкото повече години минават, аз вярвам все по-силно че съществуваш. Имам нужда да вярвам. Може би звучи малко (или много) откачено, но аз съм убедена, че съществуваш. Докато има и едно дете, което се обръща с молба към теб и ти доверява желанията си, ти ще съществуваш.

Пораствайки хората спират да вярват в много неща. Защо става така?

Защо обръщаме гръб на детските си копнежи и мечти и избираме скучното ежедневие на възрастните.

Скъпи Дядо Коледа, (е май все пак ще поискам нещо) моля те направи така, че повече хора да повярват в теб. Моля те, направи така, че и след Коледа да бъдем по-човечни и добри. Да запазим магията от празничните дни през цялата година. Да мислим повече за другите, да ги радваме с подаръци и мили жестове. Да забелязваме красотата около нас, да я създаваме, когато липсва.

Да изпълваме дните си с повече смисъл.

Благодаря ти!

Ще се оглеждам през цялата година за знаци от теб. А ако решиш да ми отговориш, няма да има по-щастлива от мен!

М.

Лято, август, събота…

Пак е ретрограден Меркурий, започна точно на рождения ми ден и си мислех, че това ще го омилостиви спрямо мен, ама не би.

Постоянно нещо се обърква, после се намества някак и пак отначало, не знам до кога.

В петък вечер пропътувахме над 200 километра да се видим се с един човек, но в събота сутринта, малко преди срещата, получаваме съобщение от него, че по спешност е влязъл в болница. В крайна сметка здравето е преди всичко, дано бързо да се оправи!

А ние рязко сменяме плановете. Решаваме да импровизираме и се самопоканваме на обяд при наши приятели. Бяхме планирали да ги видим, но набързо, само за кафе. Вече пътувайки, им звъня, да предупредя, че ще се явим по-рано от предвиденото. Отсреща чувам радостни възгласи „Супеееер, идвайте бързо“.

Те имат къща в едно село, с голям двор и огромно желание да посрещат навлеци като нас.

Пристигаме леко изнервени, пътят е тесен, а желаещите да избягат от градския пейзаж не бяха малко. Няма да се отклонявам в посока нивото на шофиране, всички сме наясно с това и някак като слезем от колите удобно забравяме, колко е безобразно, но това си е съвсем отделна тема…

Пред къщата има паркирани няколко коли и ние се споглеждаме изненадано. Някак не бяхме предвидили, че ще има още навлеци.

Домакините излизат да ни посрещнат, прегръдки, целувки. Оглеждаме другите гости, с повечето се знаем, но има и нови лица.

На поляната, под ореха, ни очаква дълга маса. Напрежението внезапно изчезва и си давам сметка, че някак нещата са се наредили по техния си начин. Оказали сме се точно там, където е трябвало да бъдем. Заобиколени от усмихнати лица, около масата, на средата на зелената поляна.

Времето спира. Август е, събота. Градът е останал някъде там далеч, мислите, които са ни тормозили през изминалата седмица са сложени на пауза. Всичко, което има значение се случва точно в това Августовско безвремие. До понеделник има много време.

Постепенно масата се отрупва. Салата от домати откъснати от градината, таратор от млади, хрупкави краставици, печени зеленчуци, кюфтета, които до преди малко са били на скарата, изпотени чаши.

Поглеждам през моята чаша бяло вино и си мисля. Колко изтъркано звучи, но колко е вярно. Какво му трябва на човек? Приятна компания, вкусна храна, чаша студено вино…

Разговорите текат свободно и непринудено, често избухваме в смях, забавляваме се. Просто ей така. Прехвърчат закачки, някой казва нещо, друг му довършва мисълта. Чувствам се прекрасно. Това им е хубаво на приятелите, когато и да им се натресеш, те приемат с отворени обятия.

Следобедът преваля, слънцето се е изтърколило нанякъде.

Надигаме се без особен ентусиазъм, но все пак е време да си тръгваме.

Сбогуваме се с всички по ред, прегръщаме се и безмълвно си благодарим за споделения обяд на тревата.

Пътуваме в мълчание, чувствам се натежала и олекнала едновременно.

Натежала от вкусната храна и приятните емоции и олекнала откъм мрачни мисли и офисни вълнения, които са останали далеч, далеч, там някъде в София.

В понеделник времето ще се забърза отново.

Шекспир е написал „Сън в лятна нощ“, но за спане ли са летните нощи? Не, нали 😊 Затова малко ще импровизирам с едно кино в лятна нощ. Много мога да кажа за летните нощи, но последната ми асоциация би била в посока сънища.

Още от дете обичам да ходя на лятно кино и бях много щастлива, когато открих „КИНОДВОР“ в Г8. Не е точно като в детските ми спомени, но усещането е приятно. Сядаш удобно, вдигаш глава и улавяш някоя проблясваща звезда… Селекцията на филми в Г8 определено ми е по вкуса, обичам да ходя там, не само на двора и вътрешните салони са уютни, любимо местенце.

Та с приятелка сме решили да ходим на кино, каня и мъжа ми с нас, той даже се съгласява, кой не иска да отиде на лятно кино?!

Харесваме си филм. Първо отиваме да хапнем нещо и малко преди началото се насочваме към нашата маса. Масите са за четирима, а ние сме трима и виждаме, че симпатична дама, се е настанила на четвъртия стол. Аз сядам до дамата и шеговито казвам на другите двама „Вие девите там по-встрани“ (отварям малка скоба, мъжът ми е дева, и приятелката ми е дева, няма да изброявам всички деви около мен, защото са много). Дамата се обръща към мен – „Деви ли казахте?“ „Да“ отговарям, „Само деви са се събрали около мен, малко да избягам“. Дамата се усмихва закачливо и казва „Това с бягството няма да ви се получи. И аз съм дева!“

Всички избухваме в смях. „Ами това е положението. Няма мърдане.“ заключвам аз 😊

Оглеждам дамата. Усмихната, с много къса бяла коса, с живи и някак светещи тъмни очи. Любима ми е тази прическа, къса, къса. И аз бих се докарала така, но на моето по-кръгло лице няма да стои добре.

Умълчаваме се в очакване на филма. Аз вадя цигара и преди да запаля, питам дамата – „Ще ви пречи ли цигарата?“

Тя ме поглежда някак особено. „На мен няма да ми пречи, на открито сме. Но си помислете на вас дали не пречи.“

Поглеждам я може би малко пренебрежително, не обичам да ме поучават, то кой ли обича…

Дамата се замисля за момент, сякаш се колебае, но все пак, продължава „Позволявам си да ви говоря така, защото точно завърших шестия си курс химиотерапия и някак задръжките ми са паднали.“

Поглеждам я изумена, тази толкова жизнена жена, със светещ поглед и някаква особена мекота, възможно ли е?!

Тя улавя погледа ми, усмихва се. „Много са болните вече, на смени се въртим постоянно, като в почивна станция, едни си тръгват, веднага идват други.“

Опитвам се да се окопитя, но успявам само да смотолевя – „А вие как се чувствате, добре ли сте сега?“

Пак ми се усмихва. „Добре съм, добре. Трябва да давам кураж на лекарите и сестрите.“

Не съм сигурна дали съм разбрала. „Ама не трябва ли да е обратното?!“ Някак без да се усетя питам аз.

„Те са много натоварени, трябва да ги подкрепяме!“, казва тя и пак се усмихва, а в очите й виждам много сила и мекота едновременно.

Съвсем загубвам дар слово и сконфузено мълча. За мое облекчение филмът започва и мога да скрия напиращите сълзи в тъмното.

Филмът е много хубав. Увлича те и те държи прикован към екрана. „Прекрасно лято“, заглавието идеално пасва на лятната нощ, но всъщност е многопластов и замислящ филм.

Гледам, но някъде на заден план в главата ми всякакви мисли си разиграват техен си филм.

Свършва, но почти всички остават по местата си, заслушани в една от песните от филма, която продължава да звучи дори и след финалните надписи. Нежна и докосваща песен.

Размърдваме се и дамата до мен се надига, успявам някак спонтанно да й протегна ръка, усещам силното ръкостискане, взирам се в тези дълбоки очи и се опитвам без дума да й кажа многото неща, който ми напират.

Тя пуска ръката ми и си тръгва, все така усмихната. Изчезва в лятната нощ.

Надявам се нейният филм да продължи още дълго и да има щастлив край. Никак не обичам бозавите филми, който завършват неестествено щастливо, но за тази дама искам, най-най-щастливия край.

Така ми се иска да напиша нещо жизнерадостно и весело.

Скоро, много скоро ще го напиша. Но точно сега не се чувствам така и имам нужда от нещо различно.

Защо си причиняваме всичко това? Не знам…

Понякога си мисля, че на мен нещо не ми е наред. И най-вероятно е така, но това няма да ме накара да се променя.

Няма да спра да вярвам и отстоявам ценностите си. Няма да спра да вярвам, че хората изначално са добри и само обстоятелствата понякога ги принуждават да бъдат лоши. Да потъпкват идеалите си и да обръщат гръб на човешката си същност.

Може да съм наивна идеалистка, но така ми харесва. Чувствам се добре дори когато се сблъсквам със заобикалящото ни двуличие и безочие. Чувствам се добре, защото мога да се погледна в огледалото без да ми се наложи да извърна глава.

Не съм идеална, макар че съм идеалистка. Имам си много трески за дялане. Все си мисля, че мога да бъда и по-добър човек, че мога да правя повече добри дела, че мога да помагам повече, със сигурност е така.

Толкова ли много искам? Хората да се уважават. Да си помагат. Да бъдат хора…

Бягането никога не е било моето нещо, като под бягане имам предвид физическата активност. Не си го и причинявам, но това не ми пречи да се възхищавам на хората, които го правят. Мисля, че има нещо освобождаващо в бягането, поне така ми изглежда отстрани 😊

Наскоро станах неволен свидетел на интересна случка. Пием кафе над плажа, буквално, две-три стъпала и си на пясъка. Съвсем наблизо е седнало семейство с две сладки дъщерички. Родителите седят и си ровят из телефоните, а двата бонбона се заиграват на плажа. До тук добре, нищо необичайно.

Ние не сме се посветили на телефоните си, а си говорим, съзерцаваме морето и разни такива лежерни занимания.

По едно време настава суматоха. Двете сладурки пищейки дотърчават при родителските тела. Бащата оставя телефона, става и започва да крещи нещо към плажа. Опитвам се да разбера към кого са насочени крясъците. По плажа върви мъж с едричко куче. Заслушвам се и си сглобявам картинката. Кучето е било пуснато свободно, двете момиченца са се изплашили от него и са хукнали към родителите си. Бащата взема нещата в свои ръце и започва да крещи на човека да си прибере кучето (доста по-грубо беше изказано). Човекът с кучето от своя страна крещи, че кучето е безобидно и така…

Не знам кой от двамата беше прав. Мога да дам аргументи в защита и на двамата и съответно да атакувам и двамата. Не това е интересното.

Като свърши словесната битка, бащата заговори, вече доста по-спокойно, на сладурките и аз наострих уши. Ще цитирам по памет. „Знам, че кучето ви е изплашило, но не трябваше да бягате така от него. Когато си в трудна ситуация бягството изглежда най-доброто решение, но не е. По-лошо е да бягаш.“ Ти да видиш!? Не съм очаквала, че този ровещ в телефона си, крещящ баща, така мъдро да говори на дъщерите си. Мислено се упрекнах, че лесно съм го сложила под общия знаменател.

Още неща каза той, много на място за ситуацията и поучителни в общо житейски план.

Съвсем вярно е, че често бягството е първосигналната ни реакция в трудни ситуации. Бягаме от проблеми, от трудности, от лоши новини, от хора… Бягаме и от себе си, от желанията и мечтите си, ако пътят към тях се окаже трънлив.

Бягайки обръщаме гръб на събитията и спираме да ги виждаме, не разбираме как се развиват и дали наистина са толкова страшни и неприятни, колкото са ни се сторили. Обръщайки гръб ставаме уязвими, не виждаме какво още се задава и съвсем не можем да се предпазим.

Съгласна съм с бащата, по-лошо е да бягаш. Сигурно е по-трудно, но си мисля, че си струва да се опитваме да се изправяме лице в лице с трудностите, които се изпречват на пътя ни. Може да се окаже, че черното не е толкова черно, когато се вгледаш добре. Може да се окаже, че големият проблем е просто дреболия. Може и да се окаже, че е нещо сериозно, но дори да е така, по-добре е да го видим ясно и да сме готови за него.

Помислете си следващия път, когато инстинктивно ви се прииска да избягате от нещо, ей така, просто останете и да видим какво ще стане.

На шега, на майтап, първите три месеца от 2023-та вече са зад гърба ни. И аз не знам как минаха. Колкото и да си повтарях, че няма да се оставям на ежедневието да ме повлече, сякаш се предадох. Не ми си иска да си го призная, но е така… Каквото-такова, не мога да върна времето назад. Случиха ми се и доста запомнящи се неща през тези три месеца, смислени и хубави неща, не беше само препускане и бързане.

И така на 1-ви април се замислих сериозно, не на шега 😊

Но пък знам, че не бива да сме прекалено сериозни, всичко се понася по-лесно, когато е поднесено с чувство за хумор. Обичам хората с чувство за хумор и много се лаская, когато ми кажат, че и аз попадам сред тях. Толкова е приятно да накараш някого да се смее.

Кога станахме толкова сериозни и спяхме да се шегуваме?!

Днес е доста подходящ ден да се замислим над това.

За мен е важно да мога да виждам смешното и забавното и в най-сериозните ситуации. Прекалената сериозност не ми е по вкуса, особено, когато някой се е взел твърде на сериозно. А най-любима ми е самоиронията. Удоволствие е да общувам с хора, който, както се казва носят на майтап и отговарят подобаващо на подадените им закачки.

Напълно съм съгласна с Радой Ралин – „Светът е оцелял, защото се е смял“

Да се смеем повече. Да караме хората около нас да се смеят и ние да се смеем с тях. Да се надсмиваме над себе си и над абсурдните ситуации, в които попадаме, а такива въобще не липсват. Това си пожелавам в деня на шегата!