Тръгвам рано за работа. Понеделник сутрин. Още не съм се събудила съвсем, въпреки по-късното ставане по „новото време“. Вървя към колата и си мисля за второто кафе, което ще изпия в офиса с колегите.
И тогава видях нещо, което ме извади от полузаспалото ми състояние.
Стана ми и весело и тъжно едновременно. Обичам балони. Карат ме да се чувствам като малко дете, приканват ме да си поиграя с тях.
Замислих се. Колко бързо отминават моментите. Колко преходно е всичко. Вчера са били пълни с живот и радост, а тази сутрин захвърлени на боклука. Непотребни и безжизнени. Цветовете им са помръкнали и вече не напират да полетят. Сякаш са се примирили.
Поспрях се и продължих. Доста тегави мисли за рано сутрин.
Есента дойде някак неусетно. Промъкна се лека-полека. Захладня, цветовете и ароматите, които изпълват дните ни се промениха. Обичам есента, не ми е най-любимия сезон, но я обичам. Много неща започват през есента. Започва и новият театрален сезон. Сигурно съм споменавала, че театърът е любимото ми сценично изкуство, отдавна съм в плен на неговата магия.
С една приятелка решихме да си напазаруваме „на едро“ билети за театър. Една събота си направихме лежерна разходка и обиколихме театрите. Малко ни куцаше предварителната подготовка, уж щяхме да си набелязваме какво ни се гледа, но не се получи точно така. Заложихме на импровизацията и предстои да видим какво сме си избрали 😊 В последно време не ми се ходи по магазини, няма я предишната тръпка от пазаруването. Но обикалянето за театрални билети ми подейства много добре.
Една от постановките избрахме по заглавието – „Мечтата на идиотката“. Като го прочетохме, само се спогледахме и избухнахме в смях. Ама тази постановка е точно като за нас.
Миналата седмица разбрахме за какво мечтаят идиотките. Не знам какво очаквах. Може би нещо по-философско и романтично. Мислех си, че ще се припозная с главната героиня. Не стана съвсем така, всъщност изобщо не стана. Сюжетът се оказа доста тривиален – съпруга и любовница и в крайна сметка май и двете бяха в ролята на идиотката. Но актьорската игра беше невероятна. Истинска наслада! В ролята на съпругата е Стефка Янорова, а на любовницата Василена Винченцо.
Стефка Янорова си я знаем, харесвам я и определено не ме разочарова и в това си превъплъщение. Василена Винченцо гледах за втори път на живо (за първи път я гледах в „Три високи жени“ в Народния), на малкия екран може да сте я гледали в „Съни бийч“ като „Полякинчето“. Много съм впечатлена от играта на Василена. Така се вживява в ролите си, толкова е истинска, и плачейки и смеейки се на сцената. Със сигурност ще се постарая да гледам още постановки с нея.
Можете да помечтаете с идиотките на камерната сцена на Театър на армията. Залата също ме изненада приятно, много уютна и отпускаща атмосфера. Ако бях прочела предварително за постановката, може би нямаше да попадне в списъка ми, но определено съм доволна, че я гледах и я препоръчвам на всички любители на добрата актьорска игра. Повече за постановката…
Разказах ви за моята спасителка с бяла кола в Градът е голям и спасение дебне отвсякъде – 1 част и не мога да се стърпя да не разкажа и за един спасител на колело, който се появи в точния момент. Сигурна съм, че на нас хората ни е естествено заложено да правим добрини. Може би сме позабравили малко и затова ми се иска да разкажа и за спасителя с колелото, хубаво е да си припомняме по-често, колко е лесно и нормално да направиш нещо добро.
Прибираме се от работа с мъжа ми и нещо си говорим. На един светофар шофьорът от съседната кола нещо ни ръкомаха. Мъжът ми си отворя прозореца и човекът обяснява, че едната ни задна гума е много мека. Отбихме в страни и тя си беше направо на капла… Спогледахме се, ами сега… Мина ми през ума, че ни се случва за първи път да спукаме гума. Първата си обща кола купихме в далечната 2004 и оттогава караме активно, но не ни се беше случвало да спукаме гума. Веднъж ни бяха срязали две гуми едновременно, но това е една друга история.
Мъжът ми запретна ръкави (буквално 😊) и се захвана да сменя гумата. Аз си стоя отстрани, не мога да му помогна. Той извади крика и резервната гума и започна да развива болтовете. С болтовете се справи бързо, но като ги свали гумата упорито отказваше да помръдне. Обадихме се на познат с повече познания по темата и той обясни, че алуминиевата джанта „залепва“ за нещо си метално и си е зор да се свали. „С ритници ще стане“, заключи той и мъжът ми започна да раздава ритници. В разгара на схватката едно момче на колело спря до нас. „Имате ли нужда от помощ?“ „Май да“, отговорихме двамата едновременно. Момчето остави колелото и обясни същото нещо с метала и алуминия… Мъжът ми се опита да му благодари и той скромно му каза – „Колко съм се мъчил с такива, работил съм в сервиз и имам известен опит, затова реших да Ви помогна.“
Битката с гумата се обърна в наша полза – двама срещу една и тя скоро се предаде. Момчето се метна на колелото. Обърна се да ни помаха. Просто ей така, както се появи, така и изчезна.
Сигурно и без него мъжът ми щеше да се справи, но най-вероятно щеше да му отнеме повече време. Потеглихме внимателно и по пътя си говорехме за доброто момче и колко навреме се появи.
Много тривиална случка, но ми се искаше да я споделя. Може би ще си кажете „Какво толкова?“. Може и така да е, но докато стоях до колата и другите коли ни подминаваха, в погледите на шофьорите виждах само облекчение „Добре, че не съм аз“. Не видях съпричастност, надявам се да е имало, просто аз да не съм я видяла.
Понякога спасението идва без да го очакваш. Тази седмица бурите ме преследваха. Започна се още в понеделник. Имах уговорка вечерта, на около половин час пеша от офиса и реших, че е добра идея да се поразходя. Тръгнах навреме, предвидих и 10-тина минути резерв, който бързо се стопи, защото се заговорих с един колега. На входа се усетих, че съм си забравила чадъра. За момент се поколебах, но все пак се върнах да го взема (едно най-добрите ми решения за тази седмица 😊).
Тръгнах най-после. Не след дълго закапаха едри капки. Отваряйки чадъра, мислено се потупах по рамото и продължих. Дъждът се усилваше, черните облаци, които бяха някъде зад мен, постепенно превзеха небето. Включиха се и гръмотевиците… Започнах да се оглеждам къде мога да се скрия за малко. На тротоара пред мен имаше малка сушинка на входа на една кооперация и се свих под нея. Сигурно сте чували „вали като из ведро“, точно така валеше. Чувах гръмотевици от всякъде. И за да стане картината пълна, започна да вали и градушка.
Беше точно от моментите, в които усещаш мощта на природата. Няма какво да направиш, гледаш и само се надяваш да свърши по-бързо. Времето сякаш беше спряло и въобще нямах представа от кога стоя там. Все едно бях попаднала в сюрреалистичен филм, но без да знам какво следва по сценарий.
И както си както си стоях така, бяла кола спря до тротоара, точно срещу мен. Прозорецът се отвори и шофьорът ми махаше да се приближа, не бях сигурна, но ми изглеждаше, че е жена. Първата ми мисъл беше, че иска да ме пита накъде да кара или нещо подобно и отбелязах, че моментът не е много подходящ. Все пак се приближих, наистина беше жена и ми викаше – „Качете се, моля Ви, бързо се качете!“ При нормални обстоятелства не бих се качила в непозната кола, но обстоятелствата бяха доста далеч от нормални.
Качих се в колата и жената припряно ми заобяснява „Видях Ви там свита и толкова безпомощна. И този дъжд, градушка, гръмотевици. Просто не можех да Ви оставя така.“
Трябваше ми известно време, за да осмисля какво ми казва тази жена…
Попита ме къде отивам и предложи да ме закара до някъде. Аз приех, но просто нямах думи да кажа, колко съм благодарна. Смотолевих някакви неща. След няколко минути си върнах способността да говоря и се опитах да изкажа, това което чувствам.
Този малък и в същото време за мен огромен жест на доброта много ме замисли. Има надежда за нас човеците. Щом все още сме способни спонтанно да помогнем на съвсем непознат, не всичко е изгубено.
Много се надявам да мога да върна този жест към вселената и аз да се окажа нечий спасител в точния момент.
Много се надявам всички да обръщаме повече внимание на нещата, които се случват около нас и да сме готови да помогнем, да подадем ръка. Понякога и само една добра дума е достатъчна да стопли нечие сърце.
