Понякога спасението идва без да го очакваш. Тази седмица бурите ме преследваха. Започна се още в понеделник. Имах уговорка вечерта, на около половин час пеша от офиса и реших, че е добра идея да се поразходя. Тръгнах навреме, предвидих и 10-тина минути резерв, който бързо се стопи, защото се заговорих с един колега. На входа се усетих, че съм си забравила чадъра. За момент се поколебах, но все пак се върнах да го взема (едно най-добрите ми решения за тази седмица 😊).
Тръгнах най-после. Не след дълго закапаха едри капки. Отваряйки чадъра, мислено се потупах по рамото и продължих. Дъждът се усилваше, черните облаци, които бяха някъде зад мен, постепенно превзеха небето. Включиха се и гръмотевиците… Започнах да се оглеждам къде мога да се скрия за малко. На тротоара пред мен имаше малка сушинка на входа на една кооперация и се свих под нея. Сигурно сте чували „вали като из ведро“, точно така валеше. Чувах гръмотевици от всякъде. И за да стане картината пълна, започна да вали и градушка.
Беше точно от моментите, в които усещаш мощта на природата. Няма какво да направиш, гледаш и само се надяваш да свърши по-бързо. Времето сякаш беше спряло и въобще нямах представа от кога стоя там. Все едно бях попаднала в сюрреалистичен филм, но без да знам какво следва по сценарий.
И както си както си стоях така, бяла кола спря до тротоара, точно срещу мен. Прозорецът се отвори и шофьорът ми махаше да се приближа, не бях сигурна, но ми изглеждаше, че е жена. Първата ми мисъл беше, че иска да ме пита накъде да кара или нещо подобно и отбелязах, че моментът не е много подходящ. Все пак се приближих, наистина беше жена и ми викаше – „Качете се, моля Ви, бързо се качете!“ При нормални обстоятелства не бих се качила в непозната кола, но обстоятелствата бяха доста далеч от нормални.
Качих се в колата и жената припряно ми заобяснява „Видях Ви там свита и толкова безпомощна. И този дъжд, градушка, гръмотевици. Просто не можех да Ви оставя така.“
Трябваше ми известно време, за да осмисля какво ми казва тази жена…
Попита ме къде отивам и предложи да ме закара до някъде. Аз приех, но просто нямах думи да кажа, колко съм благодарна. Смотолевих някакви неща. След няколко минути си върнах способността да говоря и се опитах да изкажа, това което чувствам.
Този малък и в същото време за мен огромен жест на доброта много ме замисли. Има надежда за нас човеците. Щом все още сме способни спонтанно да помогнем на съвсем непознат, не всичко е изгубено.
Много се надявам да мога да върна този жест към вселената и аз да се окажа нечий спасител в точния момент.
Много се надявам всички да обръщаме повече внимание на нещата, които се случват около нас и да сме готови да помогнем, да подадем ръка. Понякога и само една добра дума е достатъчна да стопли нечие сърце.