Месец: юни 2022

Последните дни ми се въртят разни мисли из главата. И като казвам, че се въртят, точно това имам предвид. Някакъв хаос се получава и не успявам съвсем да му хвана края. И затова реших, пишейки да се опитам да въдворя ред. Да видим какво ще се получи.

Повтарящият се мотив са мечтите.

Какво са мечтите?!

Пожелаваме си „Следвай мечтите си!“ или „Да се сбъдне, това, за което мечтаеш!“ и разни в тоя дух. Но какво всъщност влагаме в тези пожелания?! Как да следваме мечтите си? Те (мечтите визирам) вървят ли нанякъде, че да трябва да ги следваме?

В разни умни статии и книги пише, че ако искаш да сбъднеш мечтите си, то те трябва да станат цели и да опишеш стъпките, които ще направиш, за да постигнеш тези цели. Звучи като добър план, нали?

Но се питам, ако мечтата стане цел, то не се ли губи нейната същност. Мечта звучи някак романтично и идеалистично, докато цел, поне на мен, ми звучи много прагматично.

Не убиваме ли мечтите си като ги превръщаме в цели?! Не стават ли те поредните отметки, които трябва да направим в някакъв списък? В цялата си целеустременост не губим ли радостта от сбъдването на нашите мечти?

Наскоро си говорих с един приятел, когото определено намирам за смислен човек. Той ми разказваше, за нещо което е постигнал и в този ред на мисли ми каза, че постигането на поредната цел не му носи някакво специално усещане. „Постигнал съм я, ами супер, продължавам със следващата.“ И ми обясни, че така е по-добре, защото ако при постигането на целта изпаднеш в задоволство, това може да те накара да се отпуснеш и по този начин да загубиш форма и време, което ще забави изпълнението на следващата ти цел.

Много ме замислиха тези думи.

Какъв смисъл има да си поставяме цели, да ги изпълняваме и след това просто да продължим към следващата? Без дори да поспрем за малко… И ако приемем, че тези цели, които постигаме, някога са били мечти, не заслужаваме ли да изживеем сбъдването на всяка мечта?

Осъзнавам, че моята представа за мечтите е романтична и далеч от действителността. И може би е крайно време да порасна и да бъда по-практически ориентирана. Може би мечтите са за децата, а възрастните си имат цели?! Аз искам ли да съм пораснала?!

Няма да се дам толкова лесно. Мисля си, че мога да балансирам между мечтите и целите. Нали съм била счетоводител, разбирам ги балансите.

Иска ми се да запазя поне малко от детето в мен, но и светът на големите ме привлича.

Добре, да видим.

Като начало имам една мечта. Тази мечта се е зародила отдавна, постепенно се е оформяла и вече се е настанила трайно в главата ми.

Какво мога да направя аз?

Път 1

Имам си мечтата в главата. Живеем си заедно мирно и кротко. Аз от време на време тихичко въздишам и си мисля – „Какво ли би било, ако тази моя мечта вземе, че се сбъдне?“ И така времето си минава. Има някаква вероятност да се случи чудо и ей така от нищото, мечтата да стане реалност. Но както се пее в една песен – „А дано, ама надали…“ И какво излиза. Имам си я моята романтична мечта и детето в мен е доволно. Но не усещам ли една загатната неудовлетвореност?

Път 2

Имам си мечтата в главата. Осмислям я и решавам, че това е моята цел. Сядам и разписвам подробен план, стъпка по стъпка, как ще я постигна тази цел. Осигурявам си необходимите ресурси и действам. Не позволявам нищо да ме разсейва. Само целта е важна и всичко през, което минавам е без значение. И така ден след ден. Една сутрин се събуждам и разбирам, че целта е постигната. Ами сега? Въобще не му мисля и улавям следващата мечта, която се превръща в цел…

Път 3

Имам си мечтата в главата. Много си я обичам моята мечта и съм свикнала винаги да е с мен. Един ден си казвам – „Имам прекрасна мечта. Но тя си е само в моята глава. Сигурно е нещастна, сигурно й е тясно вече в главата ми. Колко ще е хубаво, ако тази моя мечта стане реалност.“ И така имам цел – Да превърна мечтата си в реалност!

Да, ще ми е необходим план, подробен и предизвикателен. Да, ще го следвам стриктно. Много ще е хубаво, ако намеря хора, с които споделяме обща мечта. Така ще е по-лесно да следваме плана. Друго си е като има с кого да се подкрепяш, като има ръка, която е готова да те хване, ако залитнеш.

Много е важно в плана да включим и моментите, които трябва да празнуваме. Да маркираме стъпките, на които да спрем за малко и да се зарадваме на постигнатото до момента.

Задължително условие, за да се отчете целта като постигната, е много да сме се забавлявали по пътя. Да сме намирали удовлетворение от постигнатото и да сме се учили от грешките си. Нали освен мечтател съм и реалист, знам си, че грешки ще има.

Друго важно условие е да не забравяме мечтата. Да не преследваме целта в името на самата цел, а да помним, че всичко е започнало с една мечта. Когато стигнем до края на пътя би било добре все още да се припознаваме с тази мечта и да нямаме търпение да я покажем на света в пълния й блясък.

Добре е и да отдаваме заслуженото на детето в нас, да си позволяваме и да полудуваме на воля по пътя, може и да се заиграем на някоя стъпка.

Този път може и да е по-дълъг, но аз бих избрала точно него.

А вие? Имате ли си мечта? По кой път бихте тръгнали, за да я сбъднете?

Обичам вечерите с приятелки. Обичайно си говорим за какво ли не, много често минавайки през горещите теми за момента се отплесваме в съвсем неочаквана посока и философстваме на воля. Така се случи преди няколко вечери. На по чаша вино, сладичко си приказвахме с любима моя приятелка. Неизбежно в разговора се появява пандемията, следвана от войната в Украйна и така от тема на тема…

В един момент, дори не си спомням как стигнахме до това, се заговорихме за писма. Ама за онези писма на хартия, който си пишехме във времената преди Интернет да се настани трайно и повсеместно в нашето ежедневие.

Помислете си, кога за последно сте писали или получавали писмо на хартия, написано на ръка. Аз май не мога да сетя кога е било. Не броя картичките, защото те не са точно писма. Спомняте ли си усещането да получиш писмо?! Държиш плика и те обзема едно приятно, гъделичкащо усещане – очакване, нетърпение… Затваряш за миг очи и се опитваш да отгатнеш какво пише в писмото. Ако подателят е написал на гърба на плика името си е някак по-лесно. Но ако нямаш идея, кой ти е писал, тогава… тръпката е още по-голяма. Представяш си колко път е изминал този малък плик. Сигурно е пътувал в някой микробус или камион, а може и с влак. Бил е притискан в пощальонската чанта.

Пощальоните още ли ходят с онези кожени чанти? Нямам представа, не съм виждала пощальон от години.

По едно време като бях в 3-4 клас, беше голяма мода да си пишем с другарчета от СССР. Пишехме си големи глупости в общия случай, по-важни бяха картичките, салфетките и други разни дреболии, който ни изпълваха с възхищение и благодарност.

Пишехме писма и като отидехме на лагер – „Здравейте мамо и тате! Аз съм добре. Тук е много хубаво…“

Сега като се замисля, малко ме е яд, че не съм имала гадже войник, с когото да си разменяме дълги, изпълнени с любов писма.

Писала съм си писма с приятелки, които отидоха да учат в други градове. Дори скоро, като бяхме при майка ми, бях попаднала на една кутия, събрала забравени съкровища от отминали дни. Разлиствах пожълтелите от времето страници и ми стана едно мило, чак се разревах от умиление.

Има нещо много лично в това да напишеш писмо. Като се замисля, всяко писмо си има собствена съдба. Може да носи радост, ако подателят споделя хубави новини. Но може и да е тъжно, опечаляващо писмо. Може да разкрива тайни, да разбулва загадки. Или пък да описва чувства – любов, понякога омраза, тъга, меланхолия, носталгия… Спомням си, че слагахме надпис „ЛИЧНО“, за да не изкуши някой да отвори чуждо писмо.

Много ми е едно такова романтично, чак ми се прииска някой да ми напише писмо, по възможност да е весело и мило, пълно с добри новини.

Замислям се колко се е променил начинът, по който общуваме. Сега всичко се случва в реално време – говорим по телефона, пишем си във Viber, Messenger, What’s up… или каквото там използваме.

Но това, което си мисля е, че всички тези възможности, реално влошават качеството на общуването ни. Замислете се! Казваме много думи, казваме ги без много да се замислим и често казваме повече от необходимото. Забравяме, че думите ни може да болят, изстрелваме ги напосоки. Да, същото важи и за милите думи и те се леят обилно и напоително, но не ги ли прави това по-малко стойностни?!

Когато пишеш, имаш време да осмислиш, това което казваш. Усещаш силата на думите, напиращи да се материализират на белия лист. Според мен това издига общуването на едно по-високо ниво. Вече не е просто размяна на думи. А ако писмото е написано на ръка, то носи и усещането за прегръдка.

Неслучайно казват „Писаното остава“. Един телефонен разговор минава и заминава, от него може да остане бегъл спомен, а може и да го забравим, часове след като сме натиснали червената слушалка. Едно писмо и след години може да те развълнува и да ускори пулса ти, да напълни очите ти със сълзи или да те накара да се смееш от сърце. Думите, пленени от хартията, остават завинаги и продължават да живея свой живот и пазят частица от човека, който ги е написал, дълго, дълго, дори и след като той си е отишъл от този свят…

Не казвам, че сега веднага трябва всички да започнем да пишем хартиени писма, не си го и представям.

Това, което се опитвам да кажа е, че можем да се опитаме да общуваме по-задълбочено. Да влагаме смисъл в думите си и да ги изричаме осъзнато.

Би било хубаво думите ни да са изпълнени с доброта и любов. Да не нападат и нараняват. Да вълнуват и да усмихват.

Подарете си удоволствието да напишете писмо до любим човек. Може и никога да не го изпратите, но ще сте се насладили на момента.

Има и една техника, която психолозите препоръчват, когато имаш конфликт с някого. Познайте каква е? Ами да, пишеш му писмо, в което му прощаваш всичко, благодариш му и други подобни неща. Не бих казала, че е лесно. Напротив, веднъж съм го правила и голямо напъване беше, но си заслужаваше усилията.

Както често ми се случва като пиша – от къде тръгнах и докъде стигнах?! Много съм отнесена понякога.

До писане 😊

М.

Като страстен читател постоянно съм в търсене на нови автори, книги, идеи и съм щастлива, когато попадна на нещо смислено.

Признавам си, че дълго време погледът ми се спираше на „Кривата на щастието“ на Иво Иванов, но бързо я подминавах. По принцип разказите не са моето четиво, предпочитам дебели книги. Спортът е нещо, което много уважавам, но не разбирам съвсем и последното, което може да се каже за мен е, че съм спортен фен. Та най-вероятно съчетанието на разкази и спорт (на корицата пише За спорта, Вселената и всичко останало…) ме е държало далеч от тази книга. Всъщност може би неправилно казвам разкази, дори не съм сигурна, че мога да дам точно определение, но едва ли е толкова важно наименованието на формата, съдържанието е с предимство.

Все пак след няколко възхваляващи коментара, на които попаднах, си купих книгата и вече съжалявам, че толкова дълго съм я подминавала.

Още първият разказ ми подейства силно. Много емоционално, много замислящо, дори разтърсващо бих казала, на втория не спрях да рева, третият ме вдъхнови… Всеки следващ сякаш надгражда. И всъщност спортът е прекрасен фон за историите, не се натрапва по никакъв начин.

Реших, че ще чета „Кривата на щастието“ бавно, на малки глътки. Разказ по разказ. Прочитам един и си давам време да го осмисля, преди да започна следващият.

Ако трябва да опиша с една дума книгата, това ще е жизнеутвърждаваща. Рядко използвам тази дума в ежедневието си, но точно тя ми дойде. Всичко има в творбите на Иво Иванов, всичко с което ни среща животът.

Това е книга, която може да се чете и препрочита, няма да ви омръзне. Според мен би била прекрасен подарък за всеки ваш близък или приятел – мъж, жена, млад, стар…

Купила съм си и „Отвъд играта“, това е първият сборник на Иво Иванов, има ново издание от миналата година, оригиналното е отдавна изчерпано. Задължително ще споделя впечатления и от нея.

Приятно четене!

Колко често правите компромиси със себе си? Не питам дали правите, защото си мисля, че всички неизбежно правим компромиси, понякога малки и незначителни, друг път по-големи и сериозни. Оборете ме, ако греша, но така мисля.

Неотдавна бях на театър с приятелка. Харесахме си постановката, защото обещаваше да е забавна, точно като за неделя вечер, да се отпуснем и посмеем на границата между почивните дни и следващата работна седмица.

Местата ни бяха уникални, на първи ред, точно по средата, всички предпоставки за страхотна вечер бяха на лице.

Настанихме се удобно и постановката започна. Още в самото начало нещо не тръгна на добре. Актьорската игра беше изкуствена, преиграваха някак. И едни плоски шегички се занизаха. Мислех си, потърпи малко, ще стане по-добре, понякога началото е трудно, но постепенно се нареждат нещата. Да, ама не, за два часа така и не се наредиха. Всъщност с напредване на времето нещата отиваха на по-зле.

Започна в 7ч. и в 7 и 20 вече си гледах часовника. Забелязали ли сте, че лошите постановки имат навика и да са дълги?!

Поглеждам към приятелката ми и се опитвам да разбера дали на нея й харесва. Не се ориентирам и продължавам да си гледам часовника.

Започвам да обмислям да си излезем без да дочакаме края на това чудо на режисурата. Само вметка, без да претендирам за компетентно мнение – според мен постановката има потенциал, но не е случила на режисьор или пък е случила, въпрос на гледна точка. Играта беше много изкуствена, и в отчаяните си опити да бъдат забавни, актьорите изглеждаха жалки. Може би това се харесва и търси. Аз съвсем не претендирам да съм представителна извадка, това е само мое мнение.

Та мисля си, можем ли да си тръгнем тихичко – ами не. Няма как да си тръгнеш незабелязано, ако си седнал по средата на първи ред, просто няма начин. Много ли ще е грубо да си тръгнем?!

Отново се опитвам да усетя какво мисли приятелката ми. Успявам да уловя погледа й и ми става ясно, че и на нея й се въртят подобни на моите мисли. Но я познавам достатъчно добре, за да съм наясно, че и тя като мен не е склонна да си тръгне демонстративно.

Последно съм си тръгвала без да дочакам края на „Вражалец“ в „Сълза и смях“. Беше тотален хит и намирането на билети граничеше с чудо. За щастие ние бяхме на допълнителни столове в края на реда и се изнесохме около половин час след началото. Не харесвам халтура, а май това е нещо, което се харесва в последно време.

Двата часа някак минават и с приятелката ми без да си кажем и дума, излизаме веднага след края. Пропускаме частта с аплодисментите, достатъчно преглътнахме себе си, да останем и да ръкопляскаме, вече ще ми дойде в повече.

Отбелязваме, че току що сме пропилели два часа. Не че два часа са кой знае колко, но това са си два часа, които можеше да пропилеем доста по-смислено.

Правим кратък разбор и стигаме до темата с компромисите. Питам я – „Заслужава ли си да направиш компромис със себе си, за да не нараниш чувствата на някой друг?“

Тя ми отговаря с въпрос – „А струва ли си да правиш компромиси със себе си, за да се харесаш на някой друг?“

Сложно нещо са компромисите. Нямам еднозначен отговор.

Наясно съм, че не можем да избегнем компромисите. Те ни помагат да бъдем в хармония със заобикалящия ни свят. Правим ги всеки ден – в семейството, в офиса, с приятелите ни, в магазина, на улицата…

Къде е границата?! Кога е прекалено?! Не знам. Може би зависи от ситуацията, може би не. Иска ми се да мисля, че зависи от нас.

Иска ми се да повече да отстоявам себе си и да не прекалявам с компромисите. Всичко е някак навързано. Ако задълбаем в моята случка – аз трябваше да направя компромис, защото актьорите също бяха направили, решавайки да участват в тази постановка. Някак се получава като ефект на доминото – една плочка пада и повлича след себе си всички останали.

Ще кажете – „Какво толкова?! Някакъв театър.“ Да, така е, но по един или друг начин всички участваме в този театър. Всички играем роли и често тези роли не съвпадат с нашето светоусещане.

Можем ли да си избираме ролите? Можем ли да пренапишем сценария, така че да се чувстваме по-добре и да не се преструваме на някой друг? Сигурно звучи абстрактно. Под пренаписване на сценария, имам предвид да съберем смелост и да променим нещата, които не ни харесват. Да спрем да си търсим и намираме оправдания и да тръгнем в нова посока.

Няма да правя генерални обобщения, не мога да отговоря на всички въпроси, които зададох. Но ще помисля… Помислете и вие. Харесвате ли ролята, която играете?

Преди много години с мъжа ми бяхме в Банско за няколко дни през лятото. Обикаляхме из района и един от дните отидохме до хижа Вихрен. Разхождайки се, видяхме храст горски малини. Аз бях толкова изненада, не очаквах да видя малини в планината, че силно извиках „Малинкиии!“. И досега това си е наша закачка 🙂

Малините са един от любимите ми летни плодове. Обичам и ягоди, и къпини, и боровинки, но малините заемат особено място в сърцето ми ❤

В събота имахме гости. Приятели, с които не се бяхме виждали отдавна. Исках да приготвя вкусна храна, неща, които те обичат, за да ги зарадвам.

Започнах да сглобявам менюто – салата, топло предястие, основно, сирена за следястие и остана да измисля десерта. Искаше ми се да е нещо шоколадово, но и да не е много тежко, да има плодова нотка и най-вече да носи лятно настроение. Ехааа, твърде много изисквания имах към този десерт.

В крайна сметка реших да заложа на нещо класическо, но и малко да импровизирам – малинови скалички. Кой не обича скалички?! В съчетание с малини, лимон и лайм, добре познатият ни десерт се превърна в неустоимо лятно изкушение. За мен комбинацията малини и шоколад е просто перфектна…

Продуктите:

1 пак. бисквити с масло (220 гр.)

150 гр. краве масло (оставете го предварително да омекне)

150 гр. орехи (можете да сложите и други ядки)

4 с.л. какао

4 с.л. пудра захар (ако искате да ви е по-сладко, сложете 6 с.л., с 4 с.л. не е много сладко и се усеща леко киселия вкус на малините)

4 с.л. ром (ако не искате да има алкохол, можете да замените с есенция ром)

1 с.л. есенция ванилия

100-150 гр. малини (може да използвате и други плодове)

настъргана кора от един лимон и един лайм (ако не харесвате лайм, можете да го замените с още един лимон)

Приготвяне (отнема около 30 минути):

Блендирате бисквитите и ядките, добавяте всички останали съставки, маслото нарязано на кубчета и бъркате. Аз използвам силиконова шпатула за разбъркването, но ако си имате ваш начин, следвайте го.

Когато всички съставки се смесят добре, оформете вашите скалички. Как точно ще ги оформите, оставям изцело на вашето въображение – класическата конусовидна форма, по-големи или пък малки…, а може да направите и топчета като бонбони.

Оставяте поне за няколко часа в хладилника, а на следващия ден са още по-вкусни.

Да ви е сладко!

„Глина“ на Виктория Бешлийска получих като подарък от приятелка, с автограф и посвещение от авторката. Не съм имала щастието да се срещна с Виктория Бешлийска, но посланието, което е написала за мен ме докосна. Сякаш ме познава и е усетила, че точно от това имам нужда – да разпаля жарта в себе си.

Книгата е издадена през 2020 година, но досега някак все се разминавах с нея, явно е имало защо. Беше истинска наслада да прочета точно тази, наречена за мен.

„Глина“ неизменно е в челните места на класациите за най-продавани книги, които следя и след като я прочетох напълно разбирам защо.

Ако все още не сте я чели, мисля че задължително трябва да го направите. Аз я изчетох за няколко дни. През седмицата обичайно чета в леглото за приспиване, но „Глина“ не ми даваше да заспя, нетърпението да стигна до края на историята ме държеше будна.

Повече харесвам книги, които не са с „щастлив край“. Трудно ми е да определя какъв е краят на „Глина“, мен много ме замисли и след като затворих книгата, продължих да я съпреживявам. Преплитат се много съдби и истории, любов и ревност, радост и мъка, живот и смърт, надежда и отчаяние…

Няма как да не спомена и старите български думи, които авторката използва умело. Аз усещах тези думи близки и познати, макар че някои не бях чувала преди.

Виктория Бешлийска е автор на блога „По дирите на думите“, в който събира и споделя стари думи. Тя вплита думите в истории по нейния уникален начин и те сякаш оживяват. Минало и настояще си подават ръка.

Надявам се, че „Глина“ ще ви хареса поне колкото на мен!

Убедена съм, че сте чували въпроса „Ти нормална/ен ли си?“ И аз съм го чувала достатъчно пъти, за да се замисля, какво е нормално и какво не.

Всъщност аз искам ли да бъда нормална?!

Миналата седмица бях на театър и една реплика ми направи силно впечатление, ще цитирам по памет – Ако ти си олицетворение на нормалността, то аз избирам да съм луд….😊 И на мен са ми минавали подобни мисли, както за хора, така и за ситуации. Можеш ли да избираш дали да бъдеш нормален или луд?! И всъщност лудостта ли е обратното на нормалността?!

Преди време се опитвах да чета „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“, книгата определено си заслужава да бъде прочетена, но на мен ми дойде прекалено „мъжка“, с твърде цветни описания на войнишкия живот и не я дочетох. От това, което успях да прочета ми се е запечатало пребиваването на Швейк в лудницата и често цитирам добрия войник – „Не мога да разбера наистина защо се сърдят лудите, като ги държат там. Там човек може да си лази гол по пода, да вие като чакал, да беснее и хапе. Ако човек направи нещо такова на улицата, хората биха се учудили, но там това е най-обикновено нещо! Там има такава свобода, каквато не са сънували дори и социалистите.“

Хората, които ме познават, знаят че аз използвам „Ти си луд!“ като комплимент. Обичам „лудите“ хора, като сигурно е излишно да обяснявам, че под лудост нямам предвид психическо заболяване. Да си луд, за мен означава да си шарен и различен, да не пасваш на шаблона. И ако се опитам да го вместя в контекста на казаното до момента, означава да не си нормален. Според мен, няма нищо нормално в нормалността.

Някак ми е омръзнала сивотата на нормалността и имам нужда да се срещам и да общувам с различни хора. Мисля си, че тези хора могат да направят дните ни по-цветни и интересни, иска ми се тяхната лудост да е заразна.

В наши дни често се говори, че живеем в ненормални времена. Сигурно е така. Но за да кажем, че нещо е ненормално, може би първо е добре да дефинираме нормалността.

Кое е нормално? Според кого?

Струва ми се, че представите ни се изкривиха и вече ни е трудно да кажем еднозначно кое е нормално и кое не е. Все по-често се улавям, че не разбирам реакциите на хората и тяхното уж нормално поведение. И може би затова, както вече казах, предпочитам лудостта.

Когато често се питаш дали хората около теб са нормални, може би е време да се обърнеш към себе си и да се запиташ ти дали си нормален. Добре е да решиш дали ще приемеш тяхната нормалност, напъхвайки се в общоприетата рамка или ще предпочетеш свободата на лудостта. Повечето неща са въпрос на личен избор. Ще кажете, че не винаги нещата, които ни се случват са резултат от нашия избор. Така е, съгласна съм. Но определено ние избираме как да приемем, това което ни се случва, как да реагираме и какво да предприемем. Дали да реагираме нормално или пък не толкова нормално, дори малко лудо или много лудо… От нас зависи!

Обичам да се заглеждам по стари, изоставени къщи. Мъчно ми е като ги гледам рушащи се, в окаяно състояние. Понягога си представям, че къщата е моя, мислено я ремонтирам, връщам я към живот и се виждам като Господарката на къщата 🙂 Наскоро, обикаляйки из центъра на Бургас се загледах по една къща, но се оказа, че тази къща си има господарка…

Обичам да ходя на кино, макар, че това не е нещо, без което не мога. Виж без книги не бих могла да живея. Но и филмите си ги бива. Както казва Санчо Панса „Ама и салама си го бива…“

Предпочитам европейски филми и напоследък често ходя в Г8 (за повече инфомация ТУК), защото селекцията им на филми ми допада.

Скоро си говорих с приятелка за кино и стигнахме до заключението, че европейското кино прилича на естествено красива жена. Без блясък и претенции, без прекалена показност. Но когато й дадеш шанс, разбираш, че има какво да ти даде. Докато повечето американски филми приличат на жена с много грим и „подобрения“. Може и да има нещо интересно в нея, но то се губи под пластовете грим и силикон.

Един от последните филми, който гледах е „Най-хубавите години“, италиански филм от 2020, оригинално заглавие „Gli anni piu belli“ (информация за филма ТУК)

Нямам за цел да анализирам филма или да го преразказвам.

Просто искам да споделя, че ми хареса.

Както повечето италиански филми, които съм гледала, и този е много близо до нещата, които ежедневно ни се случват. Много е лесно да се припознаеш с героите, с техните радости и страдания. Усещането е за нещо познато, нещо което се е случвало и на теб.

Гледах филма с приятелка и след това седнахме на по коктейл. Неизбежно разговорът се завъртя около филма. Говорихме си за нашите хубави години.

Всъщност, можете ли да кажете кои са вашите най-хубави години? Те отминали ли са или предстоят? А може би са точно сега… И как разбираме, кои са хай-хубавите години? Възможно ли е, ако сме прекалено фокусирани да ги чакаме, да не забележим, че вече ги живеем?!

Тези въпроси си задавахме. На някои отговорихме, на други не… Препоръчвам ви да гледате филма и да се опитате да намерите вашите отговори.

Забелязахте ли, че липите са цъфнали?

Преди няколко дни вървях към метрото и усетих нещо различно. Много бързах и първоначално не разбрах какво се е променило. Имаше нещо във въздуха. И отведнъж ми просветна – липите, липите са цъфнали. Забавих крачка и се спрях под една липа. Придърпах клонче, за да усетя по-добре аромата. Откъснах си едно цветче и продължих да бързам, защото вече закъснявах, но вече ми беше едно такова приповдигнато и приятно.

Вчера вечерта се виждах с приятелка. Отнесохме се в приказки и изпуснахме последното метро. Бяхме в Мола на Стамболийски и тя предложи да повървим до Сердика и от там да си вземем таксита. Така и така сме окъснели, поне да се насладим на лятната нощ. Прегърнах идеята и тръгнахме бавно по Стамболийски.

Забелязали ли сте, че през нощта ароматите се усещат по-силно? Може би, защото колите са по-малко или не знам и аз защо, но още като тръгнахме, усетихме мириса на липи. Отново този сладък аромат. Чела съм, че има ароматна памет. Т.е. в паметта ни даден аромат се свързва със събитие и когато усетим този аромат се сещаме и за събитието. Нещо такова се случи. Спомних си за ходенето ни в Берлин. Бяхме там през юни 2019. Тези от вас, които като мен са учили немски в училище, със сигурност си спомнят за булеварда „Unter den Linden”, една от забележителностите на Берлин. Като планирахме пътуването, се целихме да сме там точно, когато липите цъфтят. И успяхме, идеалното време – около средата на юни. Из целия град се усещаше присъствието на липите. Берлин е специален град, изпълнен с минало и с напиращо настояще. Целият град сякаш вибрира. Но тогава, в средата на юни, липите доминираха над всичко и навсякъдя. Това поне се е запечатало в моята ароматна памет.

Разказвам на приятелката ми. Разказът ми се слива с ноща и продължаваме да вървим бавно, опитваме да поемем колкото може повече от вълшебния аромат.

В един момент тя възкликва „Ама чаят не мирише така“. Съгласявам се с нея и двете избухваме в смях. Да, чаят си е чай, няма как да се сравни с лятната нощ изпълнена с мирис на липи. Съвсем забавяме крачка, за да се насладим максимално на този момент. А в моята ароматна памет, към „липа“ добавям още нещо, за което да ми напомня този аромат.

Замислих се, че около нас постоянно има аромати, повечето от които приятни и създаващи радост.

Пролетта с цъфтящите дървета, люляците, салкъмите…

Лятото с липите, розите, лавандулите, летния дъжд…

Есента с узрелите плодове и сухите листа, сутрешните мъгли…

Зимата с портокалите и коледните сладки, горяща камина и ароматни свещи…

Това са само някои от най-ярките акценти от ароматната палитра, които асоциираме със сезоните. А има още толкова много, които са навсякъде около нас, ежедневието ни е изпълнено с тях. Нужно е само да им обърнем малко внимание, да ги забележим.

Истинско удоволствие е да се наслаждаваш на ароматите. Случвали ви се да спрете до цъфнало дърво, за да го помиришете? Или да се наведете да усетите аромата на розите?

Ще ви призная, че понякога виждам учудени погледи, когато се спирам да помириша дърво или цвете. Чета в очите на хората „Ама тая наред ли е?“ Усмихвам и им отговарям наум – „Да, съвсем съм си наред.“

Пробвайте и вие. Забавете крачка и усетете ароматите наоколо.