Колко често правите компромиси със себе си? Не питам дали правите, защото си мисля, че всички неизбежно правим компромиси, понякога малки и незначителни, друг път по-големи и сериозни. Оборете ме, ако греша, но така мисля.
Неотдавна бях на театър с приятелка. Харесахме си постановката, защото обещаваше да е забавна, точно като за неделя вечер, да се отпуснем и посмеем на границата между почивните дни и следващата работна седмица.
Местата ни бяха уникални, на първи ред, точно по средата, всички предпоставки за страхотна вечер бяха на лице.
Настанихме се удобно и постановката започна. Още в самото начало нещо не тръгна на добре. Актьорската игра беше изкуствена, преиграваха някак. И едни плоски шегички се занизаха. Мислех си, потърпи малко, ще стане по-добре, понякога началото е трудно, но постепенно се нареждат нещата. Да, ама не, за два часа така и не се наредиха. Всъщност с напредване на времето нещата отиваха на по-зле.
Започна в 7ч. и в 7 и 20 вече си гледах часовника. Забелязали ли сте, че лошите постановки имат навика и да са дълги?!
Поглеждам към приятелката ми и се опитвам да разбера дали на нея й харесва. Не се ориентирам и продължавам да си гледам часовника.
Започвам да обмислям да си излезем без да дочакаме края на това чудо на режисурата. Само вметка, без да претендирам за компетентно мнение – според мен постановката има потенциал, но не е случила на режисьор или пък е случила, въпрос на гледна точка. Играта беше много изкуствена, и в отчаяните си опити да бъдат забавни, актьорите изглеждаха жалки. Може би това се харесва и търси. Аз съвсем не претендирам да съм представителна извадка, това е само мое мнение.
Та мисля си, можем ли да си тръгнем тихичко – ами не. Няма как да си тръгнеш незабелязано, ако си седнал по средата на първи ред, просто няма начин. Много ли ще е грубо да си тръгнем?!
Отново се опитвам да усетя какво мисли приятелката ми. Успявам да уловя погледа й и ми става ясно, че и на нея й се въртят подобни на моите мисли. Но я познавам достатъчно добре, за да съм наясно, че и тя като мен не е склонна да си тръгне демонстративно.
Последно съм си тръгвала без да дочакам края на „Вражалец“ в „Сълза и смях“. Беше тотален хит и намирането на билети граничеше с чудо. За щастие ние бяхме на допълнителни столове в края на реда и се изнесохме около половин час след началото. Не харесвам халтура, а май това е нещо, което се харесва в последно време.
Двата часа някак минават и с приятелката ми без да си кажем и дума, излизаме веднага след края. Пропускаме частта с аплодисментите, достатъчно преглътнахме себе си, да останем и да ръкопляскаме, вече ще ми дойде в повече.
Отбелязваме, че току що сме пропилели два часа. Не че два часа са кой знае колко, но това са си два часа, които можеше да пропилеем доста по-смислено.
Правим кратък разбор и стигаме до темата с компромисите. Питам я – „Заслужава ли си да направиш компромис със себе си, за да не нараниш чувствата на някой друг?“
Тя ми отговаря с въпрос – „А струва ли си да правиш компромиси със себе си, за да се харесаш на някой друг?“
Сложно нещо са компромисите. Нямам еднозначен отговор.
Наясно съм, че не можем да избегнем компромисите. Те ни помагат да бъдем в хармония със заобикалящия ни свят. Правим ги всеки ден – в семейството, в офиса, с приятелите ни, в магазина, на улицата…
Къде е границата?! Кога е прекалено?! Не знам. Може би зависи от ситуацията, може би не. Иска ми се да мисля, че зависи от нас.
Иска ми се да повече да отстоявам себе си и да не прекалявам с компромисите. Всичко е някак навързано. Ако задълбаем в моята случка – аз трябваше да направя компромис, защото актьорите също бяха направили, решавайки да участват в тази постановка. Някак се получава като ефект на доминото – една плочка пада и повлича след себе си всички останали.
Ще кажете – „Какво толкова?! Някакъв театър.“ Да, така е, но по един или друг начин всички участваме в този театър. Всички играем роли и често тези роли не съвпадат с нашето светоусещане.
Можем ли да си избираме ролите? Можем ли да пренапишем сценария, така че да се чувстваме по-добре и да не се преструваме на някой друг? Сигурно звучи абстрактно. Под пренаписване на сценария, имам предвид да съберем смелост и да променим нещата, които не ни харесват. Да спрем да си търсим и намираме оправдания и да тръгнем в нова посока.
Няма да правя генерални обобщения, не мога да отговоря на всички въпроси, които зададох. Но ще помисля… Помислете и вие. Харесвате ли ролята, която играете?
Чудесно място, Маги!
Точно преди няколко дни намерих тетрадка, в която съм писала подобни неща на 20
и когато са станали много лични съм се уплашила и дотам.
Така че се иска и кураж за Междувремия, освен всички останали качества, които имаш и
които го правят специално.
Наоколо ще съм , да знаеш ! 🙂