Дойде и този момент. По това време обръщаме поглед назад. Какво направихме през тази година? Какво постигнахме, в какво се издънихме? За какво плакахме и на какво се смяхме? Ще запомним ли отминалите 365 дни или ще потънат в забравата на тези преди тях?
И аз се поддавам на желанието да оценя изминалата година. Странна година беше. Имаше от всичко. Много щастливи моменти, но и не малко сълзи. Много вълнение, стремежи и разпалени страсти. Имаше и подем, но имаше и застой. Бих казала, че не беше скучна. Определено има какво да запомня от нея. Научих важни уроци, стигнах до някои прозрения. Имах и разочарования. Намерих нови приятели, разделих се със стари.
Какво още да кажа?
Не е лесно да събереш на една страница цяла една година. Мислех си, че самата дума Равносметка е интересна. Какво точно означава? Да подравниш сметката?! 😊Можем ли винаги да я подравним? Не знам. Всеки ден е съвкупност от нещата, които правим, мислим, чувстваме. Всяка година е съвкупност от дните в нея. Животът ни е съвкупност от годините, които сме изживели. Понякога надделява хубавото, друг път лошото. И все така…
Мисля си, че важното е вътрешната ни сметка да е равнена. Да продължаваме напред с усещането, че ни предстоят много хубави дни. И лошите няма да ни подминат, но все ще намерим сили да ги преборим. Така си мисля.
И докато още сме в старата година, нека да й благодарим, да й се усмихнем. Да почерпим сили от нея и от всички преди нея, за да посрещнем Новата.
Кралят умря! Да живее Кралят! Така е и с годините. Старата си отива, да живее Новата!
По това време на годината сякаш ставаме по-добри. Коледният дух ни завладява и ни се иска всички да са щастливи. Участваме в благотворителни каузи, даряваме или просто помагаме. Всеки според усещането и възможностите си.
А аз ще ви разкажа за още една малка добрина, поредната, която добавям към поредицата – 1 и 2 част.
Този път историята е на моя приятелка, но ще я разкажа от първо лице, за благозвучие😊
„Имам среща и съм се разбързала, че нещо окъснях. Влизам в метрото и се засилвам към „въртележките“. Напоследък плащам с телефона, много е удобно, не се занимаваш с билети и разни такива. Доближавам телефона, но нещо не сработва. Изписва някакво съобщение. Поглеждам телефона, операцията е минала и уж всичко е наред, но „въртележката“ не ме пуска. От другата страна е застанал мъж с три деца. Нещо чакат. Явно ме е видял, че се суетя. Докато се усетя, той се приближи и маркира картата си. „Въртележката“ ме пуска най-накрая и преминавам от другата страна. Поглеждам мъжа, дори не знам какво да направя. Благодаря му и продължавам. Може би не му благодарих достатъчно! Не знам. Но не бях подготвена да реагирам, стана толкова бързо и неочаквано.“
Кратичка история, но много мила. Материалната стойност на жеста е нищожна, но емоционалната… Случвало ли ви се е най-неочаквано да получите помощ от непознат човек? Просто ей така, без показност, неочакван жест на доброта.
Оглеждайте се повече. Може някой близо до вас да има нужда от помощ 😊
Много ми се иска да бъдем по-добри. Не само около Коледа…
Разказвала съм за привързаността си към хартиените писма и картички.
(Кики, ако четеш това – Моля те, прости ми, че се забавих толкова с отговора! Ще се реванширам!)
И тази година ще спазим традицията да изпратим картички за Коледа. Отивам в близката до офиса пощенска станция, да купя марки. Заставам на гишето и питам „Може ли да си купя малко марки?“ Симпатичната дама на гишето влиза в тона ми „Колко малко?“. Уж ги бях преброила, ама пак почвам да пресмятам „Една за Америка, две за Европа и седем за България.“ „Не са толкова малко“, казва тя и почва да рови из разни чекмеджета.
Докато чакам се оглеждам. И я виждам, вдясно от мен – Кутията.
Усмихвайки се питам служителката – „Извинявайте, какво правите с писмата?“. Тя ме поглежда някак укорително. „Ама как какво, изпращаме ги по предназначение.“ Наистина ли, мисля си аз. „Аз мога ли да пусна писмо?“ питам малко неуверено. „Може, как да не може, всеки може да пусне“, малко сърдито ми отговаря дамата. Замисля се и допълва – „Ако ще искате апартамент, уточнете в кой квартал, че да не се затруднява Дядо Коледа.“
Други неща бих му поискала на добрия старец. Миналата година му писах писмо, тази още не съм. Имам още време, две седмици до Коледа. Ще взема да го напиша това писмо. Може да го споделя с вас, не знам още, ще видим.
Събота по никое време. Тръгнала съм към кварталния магазин. Още в коридора чувам, че на етажа цари оживление. До нас живее младо семейство с една принцеса на годинка и нещо. Отварям вратата и виждам съседката с малката принцеса да украсяват. Елхичка, гирлянди, снежен човек, Баба Коледа строена до елхичката и Дядо Коледа атакува вратата до нас.
„Много ли сме шумни?“ малко смутено пита съседката. „Напротив, не съм ви чула. Тръгнала съм да пазарувам.“ обяснявам. „Аз започнах с украсата. Утре ще украсявам в къщи, но реших и тук да сложа някакви неща. Ако нещо не ти харесва, казвай да го махам.“
Спирам се при тях. Малката „помага“ на майка си и разнася една кравичка, играчка за елхата. Взема Баба Коледа и ми я подава. Сините очички ме гледат закачливо. Посягам да взема Баба Коледа и малката хитруша я дръпва към себе си. Смее се и продължава да ме гледа. Разсмивам се и аз. Това ще е първата й Коледа. Лъскавите играчки по елхата са толкова примамливи. Толкова е хубаво.
„Прекрасно е!“ съвсем искрено казвам на съседката. „Нищо няма да махаш. Аз като почна да украсявам вкъщи, ще допълня нещо.“
Стана ми толкова хубаво. Коледният ми дух се почувства окрилен и закръжи ентусиазирано около мен.
Тази година, за разлика от предишните две, Коледният ми дух се появи рано-рано, още в края на ноември започна да се прокрадва. Май всички имаме нужда от една прекрасна Коледа. Дори и подаръци съм започнала да купувам.
Миналата седмици си говорех с една колежка и тя ми обясняваше, че си е получила пратките. Полюбопитствах какво си е поръчала. „Ами подаръци за Коледа. Толкова обичам да купувам подаръци. Обичам да подарявам подаръци!“ И аз много обичам, дори повече отколкото да получавам. Толкова е хубаво да зарадваш някого. Да видиш в очите му изненадата…
Има още време. Огледайте се, направете нещо хубаво, просто така.
И макар на моменти коледните песни да ми идват в повече, има една, която мога да слушам отново и отново – Направи някого щастлив. С една любима моя приятелка обичаме да си я припяваме 🙂
В петък останах хоум по ред логистични причини. В последно време ходя в офиса и като цяло май ми е по-добре. Работата от вкъщи има много предимства, но последната година ми дойде в повече. Общуването в офиса ми действа зареждащо.
Отплеснах се… та работя си от вкъщи. По стара традиция за петък са останали сто неща за доизбутване и съм се сляла с компютъра. Денят си върви.
Мъжът ми го няма, няма и да се прибира тази вечер, че отиде да нагледа ремонтните дейности по морето и ще остане да спи в Бургас. Никак не обичам да оставам сама…
Точно съм се задълбочила в нещо и спира токът. Какво пък толкова, ще го пуснат си мисля. Батерията трябва да издържи достатъчно. Пускам си интернет от телефона и продължавам.
Но нещо ме човърка. Не знам защо, но решавам да проверя дали на стълбите има ток и се оказва, че има. Лошо, значи проблемът е в нас или поне така изглежда. Като цяло съм абсолютно скарана с тока и свързаните с него неща, но знам че над входната врата има едно табло. Там са предпазителите и ако по някаква причина някой от тях „падне“ токът спира и съответно аз трябва да го „вдигна“, за да тръгне. Потупвам се мислено по рамото и отивам при таблото. Е да де, ама всички предпазители за „вдигнати“ поне така ми изглежда или пък всички са „паднали“, не знам, но са в една и съща позиция. Тези разсъждения идват в повече на русата ми глава. Усещам, че някаква паника лекичко си проправя път.
Звъня на мъжа ми и с овладяно истеричен глас му обяснявам ситуацията. „Спокойно!“, „Да бе спокойно!“, лесно му е да го каже, нали аз ще стоя сама на тъмно и студено. Вече съм си представила как ще бъда без ток цял ден и цяла нощ и … Преди съвсем да се паникьосам, мъжът ми започва да обяснява „Сигурно има някак проблем при главното табло“. “Ами добре, аз какво да правя?“ питам вече без да си овладявам гласа. Голяма съм лигла аз.
„Ще звънна на Митко от петия етаж, ти през това време иди до главното табло“. Таблото е някъде след мазите, тази територия ми е напълно непозната, но се стягам и тръгвам на там. Подминавам мазите и чувам гласове. Около таблото се въртят мъже в работни гащеризони. Виждат, че съм притеснена и ми обясняват, че има авария и са спрели тока на апартаментите до номер 12. Ние сме 5, значи попадаме в обхвата на аварията. „Спокойно, госпожо, след малко ще го пуснем, не се притеснявайте!“ Много мил този човек.
Тръгвам обратно и срещам Митко, който идва да разбере какво става след позвъняването на мъжа ми, защото в тях си имало ток. Благодаря му искрено за загрижеността и той ми отговаря „Ама моля ти се, как няма да помогна!“
До тук добре. След малко токът идва и аз спирам мобилния интернет от телефона, че достатъчно си изхабих.
Продължавам да работя, но още не мога да се вкарам в ритъм. Разни мисли препускат в главата ми. „Как може да си такава лигла, Магдалено?!“ Ами хората, които въобще нямат ток. Зима е, а там някъде има хора, които са на тъмно и студено… Те как се оправят. Сигурно са изплашени. Или нямат време да мислят за страховете си в стремежа да изкарат и този ден, и тази нощ. Чак малко се срамувам от себе си. Да изпадна в паника, защото е спрял тока.
Обръщаме ли достатъчно внимание на нещата, които се случват около нас? Или си живеем в нашия си сапунен балон, внимавайки да не го докоснем неволно, че ще се спука…
