Разказах ви за моята спасителка с бяла кола в Градът е голям и спасение дебне отвсякъде – 1 част и не мога да се стърпя да не разкажа и за един спасител на колело, който се появи в точния момент. Сигурна съм, че на нас хората ни е естествено заложено да правим добрини. Може би сме позабравили малко и затова ми се иска да разкажа и за спасителя с колелото, хубаво е да си припомняме по-често, колко е лесно и нормално да направиш нещо добро.
Прибираме се от работа с мъжа ми и нещо си говорим. На един светофар шофьорът от съседната кола нещо ни ръкомаха. Мъжът ми си отворя прозореца и човекът обяснява, че едната ни задна гума е много мека. Отбихме в страни и тя си беше направо на капла… Спогледахме се, ами сега… Мина ми през ума, че ни се случва за първи път да спукаме гума. Първата си обща кола купихме в далечната 2004 и оттогава караме активно, но не ни се беше случвало да спукаме гума. Веднъж ни бяха срязали две гуми едновременно, но това е една друга история.
Мъжът ми запретна ръкави (буквално 😊) и се захвана да сменя гумата. Аз си стоя отстрани, не мога да му помогна. Той извади крика и резервната гума и започна да развива болтовете. С болтовете се справи бързо, но като ги свали гумата упорито отказваше да помръдне. Обадихме се на познат с повече познания по темата и той обясни, че алуминиевата джанта „залепва“ за нещо си метално и си е зор да се свали. „С ритници ще стане“, заключи той и мъжът ми започна да раздава ритници. В разгара на схватката едно момче на колело спря до нас. „Имате ли нужда от помощ?“ „Май да“, отговорихме двамата едновременно. Момчето остави колелото и обясни същото нещо с метала и алуминия… Мъжът ми се опита да му благодари и той скромно му каза – „Колко съм се мъчил с такива, работил съм в сервиз и имам известен опит, затова реших да Ви помогна.“
Битката с гумата се обърна в наша полза – двама срещу една и тя скоро се предаде. Момчето се метна на колелото. Обърна се да ни помаха. Просто ей така, както се появи, така и изчезна.
Сигурно и без него мъжът ми щеше да се справи, но най-вероятно щеше да му отнеме повече време. Потеглихме внимателно и по пътя си говорехме за доброто момче и колко навреме се появи.
Много тривиална случка, но ми се искаше да я споделя. Може би ще си кажете „Какво толкова?“. Може и така да е, но докато стоях до колата и другите коли ни подминаваха, в погледите на шофьорите виждах само облекчение „Добре, че не съм аз“. Не видях съпричастност, надявам се да е имало, просто аз да не съм я видяла.