Усмихвате ли се? Просто така, без причина. На непознат. На някой, с когото се разминавате.
Не бих се определила като усмихнат човек. По-скоро мисля, че съм малко меланхолична, с тъжно излъчване понякога. Но случка от последните дни ме накара да се замисля. А дали е така?
Засичам се следобедно с колежка. Нещо си мия. Тя застава до мен и възкликва. „Ей, сладкишче, къде си? Не те засяках сутринта и не ми тръгна деня. Няма я усмивката.“
Мигам малко сконфузено. Ама за моята усмивка ли говори?
Даже не знам как се казва колежката. На един етаж сме и се засичаме редовно. Сутрин на асансьора, на машината за вода. В кафето. Поздравяваме се. Разменяме по някоя дума. Така съм свикнала. Поздравявам всички. Усмихвам им се. Пожелавам хубав ден, лека работа и разни такива неща. Това е част от мен. Не мога да просто да се разминавам с хората. Дори се самопредизвиквам, когато някой е намусен, да му се усмихвам още по-ентусиазирано.
Много мило ми стана от думите на колежката. Моята усмивка, моят поздрав са нещо, което има значение. Не са останали незабелязани.
Всички имаме нужда от усмивка, от мила дума, от поздрав, от човещина.
Понякога потънали в мислите си не забелязваме хората, с които се разминаваме. Сякаш се движим на автопилот и не присъстваме напълно, уж сме тук, а всъщност не сме съвсем.
Изключете автопилота. Усмихнете се! На себе си. На човека до вас. На тези, с които се разминавате. Погледнете хората. Надникнете в очите им. Усетете, това което не се вижда. Може точно в този момент вашата усмивка да е нужна. Може някой да се чувства тъжен и една усмивка да е слънчевият лъч, който ще разсее тъгата. Една усмивка само…
Надявам се моите размисли да са ви накарали да се усмихнете 🙂
