Шекспир е написал „Сън в лятна нощ“, но за спане ли са летните нощи? Не, нали 😊 Затова малко ще импровизирам с едно кино в лятна нощ. Много мога да кажа за летните нощи, но последната ми асоциация би била в посока сънища.
Още от дете обичам да ходя на лятно кино и бях много щастлива, когато открих „КИНОДВОР“ в Г8. Не е точно като в детските ми спомени, но усещането е приятно. Сядаш удобно, вдигаш глава и улавяш някоя проблясваща звезда… Селекцията на филми в Г8 определено ми е по вкуса, обичам да ходя там, не само на двора и вътрешните салони са уютни, любимо местенце.
Та с приятелка сме решили да ходим на кино, каня и мъжа ми с нас, той даже се съгласява, кой не иска да отиде на лятно кино?!
Харесваме си филм. Първо отиваме да хапнем нещо и малко преди началото се насочваме към нашата маса. Масите са за четирима, а ние сме трима и виждаме, че симпатична дама, се е настанила на четвъртия стол. Аз сядам до дамата и шеговито казвам на другите двама „Вие девите там по-встрани“ (отварям малка скоба, мъжът ми е дева, и приятелката ми е дева, няма да изброявам всички деви около мен, защото са много). Дамата се обръща към мен – „Деви ли казахте?“ „Да“ отговарям, „Само деви са се събрали около мен, малко да избягам“. Дамата се усмихва закачливо и казва „Това с бягството няма да ви се получи. И аз съм дева!“
Всички избухваме в смях. „Ами това е положението. Няма мърдане.“ заключвам аз 😊
Оглеждам дамата. Усмихната, с много къса бяла коса, с живи и някак светещи тъмни очи. Любима ми е тази прическа, къса, къса. И аз бих се докарала така, но на моето по-кръгло лице няма да стои добре.
Умълчаваме се в очакване на филма. Аз вадя цигара и преди да запаля, питам дамата – „Ще ви пречи ли цигарата?“
Тя ме поглежда някак особено. „На мен няма да ми пречи, на открито сме. Но си помислете на вас дали не пречи.“
Поглеждам я може би малко пренебрежително, не обичам да ме поучават, то кой ли обича…
Дамата се замисля за момент, сякаш се колебае, но все пак, продължава „Позволявам си да ви говоря така, защото точно завърших шестия си курс химиотерапия и някак задръжките ми са паднали.“
Поглеждам я изумена, тази толкова жизнена жена, със светещ поглед и някаква особена мекота, възможно ли е?!
Тя улавя погледа ми, усмихва се. „Много са болните вече, на смени се въртим постоянно, като в почивна станция, едни си тръгват, веднага идват други.“
Опитвам се да се окопитя, но успявам само да смотолевя – „А вие как се чувствате, добре ли сте сега?“
Пак ми се усмихва. „Добре съм, добре. Трябва да давам кураж на лекарите и сестрите.“
Не съм сигурна дали съм разбрала. „Ама не трябва ли да е обратното?!“ Някак без да се усетя питам аз.
„Те са много натоварени, трябва да ги подкрепяме!“, казва тя и пак се усмихва, а в очите й виждам много сила и мекота едновременно.
Съвсем загубвам дар слово и сконфузено мълча. За мое облекчение филмът започва и мога да скрия напиращите сълзи в тъмното.
Филмът е много хубав. Увлича те и те държи прикован към екрана. „Прекрасно лято“, заглавието идеално пасва на лятната нощ, но всъщност е многопластов и замислящ филм.
Гледам, но някъде на заден план в главата ми всякакви мисли си разиграват техен си филм.
Свършва, но почти всички остават по местата си, заслушани в една от песните от филма, която продължава да звучи дори и след финалните надписи. Нежна и докосваща песен.
Размърдваме се и дамата до мен се надига, успявам някак спонтанно да й протегна ръка, усещам силното ръкостискане, взирам се в тези дълбоки очи и се опитвам без дума да й кажа многото неща, който ми напират.
Тя пуска ръката ми и си тръгва, все така усмихната. Изчезва в лятната нощ.
Надявам се нейният филм да продължи още дълго и да има щастлив край. Никак не обичам бозавите филми, който завършват неестествено щастливо, но за тази дама искам, най-най-щастливия край.
