В петък останах хоум по ред логистични причини. В последно време ходя в офиса и като цяло май ми е по-добре. Работата от вкъщи има много предимства, но последната година ми дойде в повече. Общуването в офиса ми действа зареждащо.
Отплеснах се… та работя си от вкъщи. По стара традиция за петък са останали сто неща за доизбутване и съм се сляла с компютъра. Денят си върви.
Мъжът ми го няма, няма и да се прибира тази вечер, че отиде да нагледа ремонтните дейности по морето и ще остане да спи в Бургас. Никак не обичам да оставам сама…
Точно съм се задълбочила в нещо и спира токът. Какво пък толкова, ще го пуснат си мисля. Батерията трябва да издържи достатъчно. Пускам си интернет от телефона и продължавам.
Но нещо ме човърка. Не знам защо, но решавам да проверя дали на стълбите има ток и се оказва, че има. Лошо, значи проблемът е в нас или поне така изглежда. Като цяло съм абсолютно скарана с тока и свързаните с него неща, но знам че над входната врата има едно табло. Там са предпазителите и ако по някаква причина някой от тях „падне“ токът спира и съответно аз трябва да го „вдигна“, за да тръгне. Потупвам се мислено по рамото и отивам при таблото. Е да де, ама всички предпазители за „вдигнати“ поне така ми изглежда или пък всички са „паднали“, не знам, но са в една и съща позиция. Тези разсъждения идват в повече на русата ми глава. Усещам, че някаква паника лекичко си проправя път.
Звъня на мъжа ми и с овладяно истеричен глас му обяснявам ситуацията. „Спокойно!“, „Да бе спокойно!“, лесно му е да го каже, нали аз ще стоя сама на тъмно и студено. Вече съм си представила как ще бъда без ток цял ден и цяла нощ и … Преди съвсем да се паникьосам, мъжът ми започва да обяснява „Сигурно има някак проблем при главното табло“. “Ами добре, аз какво да правя?“ питам вече без да си овладявам гласа. Голяма съм лигла аз.
„Ще звънна на Митко от петия етаж, ти през това време иди до главното табло“. Таблото е някъде след мазите, тази територия ми е напълно непозната, но се стягам и тръгвам на там. Подминавам мазите и чувам гласове. Около таблото се въртят мъже в работни гащеризони. Виждат, че съм притеснена и ми обясняват, че има авария и са спрели тока на апартаментите до номер 12. Ние сме 5, значи попадаме в обхвата на аварията. „Спокойно, госпожо, след малко ще го пуснем, не се притеснявайте!“ Много мил този човек.
Тръгвам обратно и срещам Митко, който идва да разбере какво става след позвъняването на мъжа ми, защото в тях си имало ток. Благодаря му искрено за загрижеността и той ми отговаря „Ама моля ти се, как няма да помогна!“
До тук добре. След малко токът идва и аз спирам мобилния интернет от телефона, че достатъчно си изхабих.
Продължавам да работя, но още не мога да се вкарам в ритъм. Разни мисли препускат в главата ми. „Как може да си такава лигла, Магдалено?!“ Ами хората, които въобще нямат ток. Зима е, а там някъде има хора, които са на тъмно и студено… Те как се оправят. Сигурно са изплашени. Или нямат време да мислят за страховете си в стремежа да изкарат и този ден, и тази нощ. Чак малко се срамувам от себе си. Да изпадна в паника, защото е спрял тока.
Обръщаме ли достатъчно внимание на нещата, които се случват около нас? Или си живеем в нашия си сапунен балон, внимавайки да не го докоснем неволно, че ще се спука…