Обичам да ходя на кино, макар, че това не е нещо, без което не мога. Виж без книги не бих могла да живея. Но и филмите си ги бива. Както казва Санчо Панса „Ама и салама си го бива…“
Предпочитам европейски филми и напоследък често ходя в Г8 (за повече инфомация ТУК), защото селекцията им на филми ми допада.
Скоро си говорих с приятелка за кино и стигнахме до заключението, че европейското кино прилича на естествено красива жена. Без блясък и претенции, без прекалена показност. Но когато й дадеш шанс, разбираш, че има какво да ти даде. Докато повечето американски филми приличат на жена с много грим и „подобрения“. Може и да има нещо интересно в нея, но то се губи под пластовете грим и силикон.
Един от последните филми, който гледах е „Най-хубавите години“, италиански филм от 2020, оригинално заглавие „Gli anni piu belli“ (информация за филма ТУК)
Нямам за цел да анализирам филма или да го преразказвам.
Просто искам да споделя, че ми хареса.
Както повечето италиански филми, които съм гледала, и този е много близо до нещата, които ежедневно ни се случват. Много е лесно да се припознаеш с героите, с техните радости и страдания. Усещането е за нещо познато, нещо което се е случвало и на теб.
Гледах филма с приятелка и след това седнахме на по коктейл. Неизбежно разговорът се завъртя около филма. Говорихме си за нашите хубави години.
Всъщност, можете ли да кажете кои са вашите най-хубави години? Те отминали ли са или предстоят? А може би са точно сега… И как разбираме, кои са хай-хубавите години? Възможно ли е, ако сме прекалено фокусирани да ги чакаме, да не забележим, че вече ги живеем?!
Тези въпроси си задавахме. На някои отговорихме, на други не… Препоръчвам ви да гледате филма и да се опитате да намерите вашите отговори.