За Писмата и хората

Обичам вечерите с приятелки. Обичайно си говорим за какво ли не, много често минавайки през горещите теми за момента се отплесваме в съвсем неочаквана посока и философстваме на воля. Така се случи преди няколко вечери. На по чаша вино, сладичко си приказвахме с любима моя приятелка. Неизбежно в разговора се появява пандемията, следвана от войната в Украйна и така от тема на тема…

В един момент, дори не си спомням как стигнахме до това, се заговорихме за писма. Ама за онези писма на хартия, който си пишехме във времената преди Интернет да се настани трайно и повсеместно в нашето ежедневие.

Помислете си, кога за последно сте писали или получавали писмо на хартия, написано на ръка. Аз май не мога да сетя кога е било. Не броя картичките, защото те не са точно писма. Спомняте ли си усещането да получиш писмо?! Държиш плика и те обзема едно приятно, гъделичкащо усещане – очакване, нетърпение… Затваряш за миг очи и се опитваш да отгатнеш какво пише в писмото. Ако подателят е написал на гърба на плика името си е някак по-лесно. Но ако нямаш идея, кой ти е писал, тогава… тръпката е още по-голяма. Представяш си колко път е изминал този малък плик. Сигурно е пътувал в някой микробус или камион, а може и с влак. Бил е притискан в пощальонската чанта.

Пощальоните още ли ходят с онези кожени чанти? Нямам представа, не съм виждала пощальон от години.

По едно време като бях в 3-4 клас, беше голяма мода да си пишем с другарчета от СССР. Пишехме си големи глупости в общия случай, по-важни бяха картичките, салфетките и други разни дреболии, който ни изпълваха с възхищение и благодарност.

Пишехме писма и като отидехме на лагер – „Здравейте мамо и тате! Аз съм добре. Тук е много хубаво…“

Сега като се замисля, малко ме е яд, че не съм имала гадже войник, с когото да си разменяме дълги, изпълнени с любов писма.

Писала съм си писма с приятелки, които отидоха да учат в други градове. Дори скоро, като бяхме при майка ми, бях попаднала на една кутия, събрала забравени съкровища от отминали дни. Разлиствах пожълтелите от времето страници и ми стана едно мило, чак се разревах от умиление.

Има нещо много лично в това да напишеш писмо. Като се замисля, всяко писмо си има собствена съдба. Може да носи радост, ако подателят споделя хубави новини. Но може и да е тъжно, опечаляващо писмо. Може да разкрива тайни, да разбулва загадки. Или пък да описва чувства – любов, понякога омраза, тъга, меланхолия, носталгия… Спомням си, че слагахме надпис „ЛИЧНО“, за да не изкуши някой да отвори чуждо писмо.

Много ми е едно такова романтично, чак ми се прииска някой да ми напише писмо, по възможност да е весело и мило, пълно с добри новини.

Замислям се колко се е променил начинът, по който общуваме. Сега всичко се случва в реално време – говорим по телефона, пишем си във Viber, Messenger, What’s up… или каквото там използваме.

Но това, което си мисля е, че всички тези възможности, реално влошават качеството на общуването ни. Замислете се! Казваме много думи, казваме ги без много да се замислим и често казваме повече от необходимото. Забравяме, че думите ни може да болят, изстрелваме ги напосоки. Да, същото важи и за милите думи и те се леят обилно и напоително, но не ги ли прави това по-малко стойностни?!

Когато пишеш, имаш време да осмислиш, това което казваш. Усещаш силата на думите, напиращи да се материализират на белия лист. Според мен това издига общуването на едно по-високо ниво. Вече не е просто размяна на думи. А ако писмото е написано на ръка, то носи и усещането за прегръдка.

Неслучайно казват „Писаното остава“. Един телефонен разговор минава и заминава, от него може да остане бегъл спомен, а може и да го забравим, часове след като сме натиснали червената слушалка. Едно писмо и след години може да те развълнува и да ускори пулса ти, да напълни очите ти със сълзи или да те накара да се смееш от сърце. Думите, пленени от хартията, остават завинаги и продължават да живея свой живот и пазят частица от човека, който ги е написал, дълго, дълго, дори и след като той си е отишъл от този свят…

Не казвам, че сега веднага трябва всички да започнем да пишем хартиени писма, не си го и представям.

Това, което се опитвам да кажа е, че можем да се опитаме да общуваме по-задълбочено. Да влагаме смисъл в думите си и да ги изричаме осъзнато.

Би било хубаво думите ни да са изпълнени с доброта и любов. Да не нападат и нараняват. Да вълнуват и да усмихват.

Подарете си удоволствието да напишете писмо до любим човек. Може и никога да не го изпратите, но ще сте се насладили на момента.

Има и една техника, която психолозите препоръчват, когато имаш конфликт с някого. Познайте каква е? Ами да, пишеш му писмо, в което му прощаваш всичко, благодариш му и други подобни неща. Не бих казала, че е лесно. Напротив, веднъж съм го правила и голямо напъване беше, но си заслужаваше усилията.

Както често ми се случва като пиша – от къде тръгнах и докъде стигнах?! Много съм отнесена понякога.

До писане 😊

М.