Убедена съм, че сте чували въпроса „Ти нормална/ен ли си?“ И аз съм го чувала достатъчно пъти, за да се замисля, какво е нормално и какво не.
Всъщност аз искам ли да бъда нормална?!
Миналата седмица бях на театър и една реплика ми направи силно впечатление, ще цитирам по памет – Ако ти си олицетворение на нормалността, то аз избирам да съм луд….😊 И на мен са ми минавали подобни мисли, както за хора, така и за ситуации. Можеш ли да избираш дали да бъдеш нормален или луд?! И всъщност лудостта ли е обратното на нормалността?!
Преди време се опитвах да чета „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“, книгата определено си заслужава да бъде прочетена, но на мен ми дойде прекалено „мъжка“, с твърде цветни описания на войнишкия живот и не я дочетох. От това, което успях да прочета ми се е запечатало пребиваването на Швейк в лудницата и често цитирам добрия войник – „Не мога да разбера наистина защо се сърдят лудите, като ги държат там. Там човек може да си лази гол по пода, да вие като чакал, да беснее и хапе. Ако човек направи нещо такова на улицата, хората биха се учудили, но там това е най-обикновено нещо! Там има такава свобода, каквато не са сънували дори и социалистите.“
Хората, които ме познават, знаят че аз използвам „Ти си луд!“ като комплимент. Обичам „лудите“ хора, като сигурно е излишно да обяснявам, че под лудост нямам предвид психическо заболяване. Да си луд, за мен означава да си шарен и различен, да не пасваш на шаблона. И ако се опитам да го вместя в контекста на казаното до момента, означава да не си нормален. Според мен, няма нищо нормално в нормалността.
Някак ми е омръзнала сивотата на нормалността и имам нужда да се срещам и да общувам с различни хора. Мисля си, че тези хора могат да направят дните ни по-цветни и интересни, иска ми се тяхната лудост да е заразна.
В наши дни често се говори, че живеем в ненормални времена. Сигурно е така. Но за да кажем, че нещо е ненормално, може би първо е добре да дефинираме нормалността.
Кое е нормално? Според кого?
Струва ми се, че представите ни се изкривиха и вече ни е трудно да кажем еднозначно кое е нормално и кое не е. Все по-често се улавям, че не разбирам реакциите на хората и тяхното уж нормално поведение. И може би затова, както вече казах, предпочитам лудостта.
Когато често се питаш дали хората около теб са нормални, може би е време да се обърнеш към себе си и да се запиташ ти дали си нормален. Добре е да решиш дали ще приемеш тяхната нормалност, напъхвайки се в общоприетата рамка или ще предпочетеш свободата на лудостта. Повечето неща са въпрос на личен избор. Ще кажете, че не винаги нещата, които ни се случват са резултат от нашия избор. Така е, съгласна съм. Но определено ние избираме как да приемем, това което ни се случва, как да реагираме и какво да предприемем. Дали да реагираме нормално или пък не толкова нормално, дори малко лудо или много лудо… От нас зависи!