Декември. Официално е зима и си й личи.
Ние след обиколките из станата за Коледа, решихме да избягаме малко на морето, да се спасим от суматохата.
Тук е прекрасно, толкова спокойно, че чак не ти се вярва. Само малко ни изненада времето. Един такъв остър, северен вятър се вихри навън. Както отбеляза мъжът ми – „Има духовен живот в нашето село“ 🙂 Обичайно не духа толкова…
И морето е много сърдито. Буйни, високи вълни се разбиват настървено в брега. Но цвета на водата е уникален, някак сиво-зелено, изкрящо на фона на мрачното небе. Мога да го гледам с часове и да не ми омръзне (все пак, ако може да е по-топло).
Разхождаме се небрежно, опаковани и щастливи и в далечината нещо се лилавее. Познавам пътя и знам, че там лятото има лавандула, но сега, в края на декември?
Приближаваме и ти да видиш, лавандулата е нацъфтяла, ама обилно и щедро, както през лятото. Спирам да й се порадвам. Не мирише много, може би защото е студено, но е толкова красива…
Оглеждам се, не се вижда жива душа и срам-несрам, не се сдържам и си набирам букет от лилавата прелест.
Прибираме се със зачервени носове и широко усмихнати.
Подреждам букета във ваза и му се възхищавам прехласната. Слагам го на централно място и често си го поглеждам. И като го погледна, сякаш лятото ми намига – „Скоро ще дойде и моето време“.
