Разказах ви за моята спасителка с бяла кола в Градът е голям и спасение дебне отвсякъде – 1 част и не мога да се стърпя да не разкажа и за един спасител на колело, който се появи в точния момент. Сигурна съм, че на нас хората ни е естествено заложено да правим добрини. Може би сме позабравили малко и затова ми се иска да разкажа и за спасителя с колелото, хубаво е да си припомняме по-често, колко е лесно и нормално да направиш нещо добро.
Прибираме се от работа с мъжа ми и нещо си говорим. На един светофар шофьорът от съседната кола нещо ни ръкомаха. Мъжът ми си отворя прозореца и човекът обяснява, че едната ни задна гума е много мека. Отбихме в страни и тя си беше направо на капла… Спогледахме се, ами сега… Мина ми през ума, че ни се случва за първи път да спукаме гума. Първата си обща кола купихме в далечната 2004 и оттогава караме активно, но не ни се беше случвало да спукаме гума. Веднъж ни бяха срязали две гуми едновременно, но това е една друга история.
Мъжът ми запретна ръкави (буквално 😊) и се захвана да сменя гумата. Аз си стоя отстрани, не мога да му помогна. Той извади крика и резервната гума и започна да развива болтовете. С болтовете се справи бързо, но като ги свали гумата упорито отказваше да помръдне. Обадихме се на познат с повече познания по темата и той обясни, че алуминиевата джанта „залепва“ за нещо си метално и си е зор да се свали. „С ритници ще стане“, заключи той и мъжът ми започна да раздава ритници. В разгара на схватката едно момче на колело спря до нас. „Имате ли нужда от помощ?“ „Май да“, отговорихме двамата едновременно. Момчето остави колелото и обясни същото нещо с метала и алуминия… Мъжът ми се опита да му благодари и той скромно му каза – „Колко съм се мъчил с такива, работил съм в сервиз и имам известен опит, затова реших да Ви помогна.“
Битката с гумата се обърна в наша полза – двама срещу една и тя скоро се предаде. Момчето се метна на колелото. Обърна се да ни помаха. Просто ей така, както се появи, така и изчезна.
Сигурно и без него мъжът ми щеше да се справи, но най-вероятно щеше да му отнеме повече време. Потеглихме внимателно и по пътя си говорехме за доброто момче и колко навреме се появи.
Много тривиална случка, но ми се искаше да я споделя. Може би ще си кажете „Какво толкова?“. Може и така да е, но докато стоях до колата и другите коли ни подминаваха, в погледите на шофьорите виждах само облекчение „Добре, че не съм аз“. Не видях съпричастност, надявам се да е имало, просто аз да не съм я видяла.
Понякога спасението идва без да го очакваш. Тази седмица бурите ме преследваха. Започна се още в понеделник. Имах уговорка вечерта, на около половин час пеша от офиса и реших, че е добра идея да се поразходя. Тръгнах навреме, предвидих и 10-тина минути резерв, който бързо се стопи, защото се заговорих с един колега. На входа се усетих, че съм си забравила чадъра. За момент се поколебах, но все пак се върнах да го взема (едно най-добрите ми решения за тази седмица 😊).
Тръгнах най-после. Не след дълго закапаха едри капки. Отваряйки чадъра, мислено се потупах по рамото и продължих. Дъждът се усилваше, черните облаци, които бяха някъде зад мен, постепенно превзеха небето. Включиха се и гръмотевиците… Започнах да се оглеждам къде мога да се скрия за малко. На тротоара пред мен имаше малка сушинка на входа на една кооперация и се свих под нея. Сигурно сте чували „вали като из ведро“, точно така валеше. Чувах гръмотевици от всякъде. И за да стане картината пълна, започна да вали и градушка.
Беше точно от моментите, в които усещаш мощта на природата. Няма какво да направиш, гледаш и само се надяваш да свърши по-бързо. Времето сякаш беше спряло и въобще нямах представа от кога стоя там. Все едно бях попаднала в сюрреалистичен филм, но без да знам какво следва по сценарий.
И както си както си стоях така, бяла кола спря до тротоара, точно срещу мен. Прозорецът се отвори и шофьорът ми махаше да се приближа, не бях сигурна, но ми изглеждаше, че е жена. Първата ми мисъл беше, че иска да ме пита накъде да кара или нещо подобно и отбелязах, че моментът не е много подходящ. Все пак се приближих, наистина беше жена и ми викаше – „Качете се, моля Ви, бързо се качете!“ При нормални обстоятелства не бих се качила в непозната кола, но обстоятелствата бяха доста далеч от нормални.
Качих се в колата и жената припряно ми заобяснява „Видях Ви там свита и толкова безпомощна. И този дъжд, градушка, гръмотевици. Просто не можех да Ви оставя така.“
Трябваше ми известно време, за да осмисля какво ми казва тази жена…
Попита ме къде отивам и предложи да ме закара до някъде. Аз приех, но просто нямах думи да кажа, колко съм благодарна. Смотолевих някакви неща. След няколко минути си върнах способността да говоря и се опитах да изкажа, това което чувствам.
Този малък и в същото време за мен огромен жест на доброта много ме замисли. Има надежда за нас човеците. Щом все още сме способни спонтанно да помогнем на съвсем непознат, не всичко е изгубено.
Много се надявам да мога да върна този жест към вселената и аз да се окажа нечий спасител в точния момент.
Много се надявам всички да обръщаме повече внимание на нещата, които се случват около нас и да сме готови да помогнем, да подадем ръка. Понякога и само една добра дума е достатъчна да стопли нечие сърце.
Виждали ли сте „кърпикожухчета“? Така баба ми казваше на минзухарите, които цъфтяха есенно време в двора на къщата. Обичах тези ярко жълти предвестници на идващите студове.
Вчера, разхождайки се в гората, попаднахме на очарователна находка. Минзухари, но не жълти, а … лилави. Различни са от жълтите, по-нежни и деликатни. Ако не ги бях видяла в цялата им лилава прелест, трудно бих повярвала, че цъфтят през есента.
Като бях малка се питах какво прави морето през зимата. Представях си го тъжно и самотно да сънува хората, смеха и безгрижието на отминалите летни дни. В наивните ми детски представи то, морето, съществуваше единствено, за да ни посреща през лятото.
Сега по-скоро си мисля, че на морето му е най-добре, когато си тръгне и последният турист. Въобще не ми изглежда като да страда без хората. Не мисля, че му липсваме особено. Всъщност, ние сме тези, които тъгуват през зимата и очакват следващата среща с морето.
А то си е там. Наслаждава се на спокойствието и е потънало в собственото си величие. Разлива великолепието си, понякога тихо и нежно, понякога бурно и страстно.
Стъпвам леко по пясъка, на пръсти, чувствам се малко като натрапник и внимавам да не му досаждам. Оставям всички мисли някъде там на брега и се потапям в есенното море.
Ще дойда и през зимата. Ще идвам по всяко време, вече знам, че морето не е само за лятото…
Вчера моята по-добра половинка имаше рожден ден. Пожела си да му направя торта, да почерпи в офиса. „Каква торта искаш?“ „Може чийзкейк, от онзи печения.“
Не го бях правила доста време този чийзкейк. Използвах гостуването на мои близки, за да приготвя кейка и така да съм подготвена за важния ден.
За гостите се получи повече от добре. А за рожденика стана дори още по-добре. Аз всъщност не съм я опитала, но получих няколко похвали от колежки на мъжа ми.
Снимката е от едната колежка, аз нямаше как да снимам
Реших, че си заслужава да представя рецептата, защото е лесна за изпълнение и същевременно много вкусна.
Преди време бях ходила на курс за чийзкейкове и тази рецепта ми е останала от тогава. Аз съм я променила (оригиналната рецепта е само с лимон и захарта е малко по-малко; увеличиласъм и бисквитите, за да се получи по-хубав борд), към по-добро според мен 😊
Печен Чийзкейк с лимон и лайм
Продукти
600 гр. Филаделфия;
5 яйца;
150 гр. захар;
1 лимон (кората се настъргва и сокът се изцежда);
1 ванилия (аз използвам течна);
100 гр. краве масло;
180 гр. бисквити с масло.
За крема с лайм и лимон
1 лайм (кората се настъргва и сокът се изцежда);
настъргана кора от ½ лимон;
3 яйца;
120 гр. захар;
100 гр. краве масло.
Приготвяне
Бисквитите се натрошават на ситно (аз използвам блендера за целта). Към бисквитите за добавя разтопеното краве масло и се разбъркват хубаво, докато поемат маслото. Аз използвам форма с ринг, 24 см., на дъното слагам хартия за печене. Сместа се разпределя във формата, като се оформя борд. Загладете добре, аз го правя с ръце, но може да използвате и лъжица или чаша. Гледайте да е равномерно разпределена сместа, да няма по-дебели участъци. Не притискайте много силно, защото ще стане твърдо като се изпече. Сложете формата в хладилника, за да стегне, докато приготвяте плънката.
За плънката първо разбийте яйцата със захарта. Продължете да разбивате, като добавяте Филаделфията на няколко пъти. Добавете ванилията, кората и сока от лимона и разбивайте още малко докато всичко се смеси добре. Получава се доста рядка смес, което не трябва да ви притеснява, като се изпече ще се стегне.
Внимателно излейте плънката във формата. Печете в предварително загрята на 150 градуса фурна за 1 час и 15 мин. След това изключете фурната, отворете леко врата и оставете чийзкейка във фурната да изстине. С средата може да ви изглежда мек, но като изстине ще се стегне. Като изстине го сложете в хладилника за 4 часа, може и повече.
И остана последната стъпка – кремът с лайм, с който ще залеем чийзкейка.
Разбъркайте яйцата и захарта, след това добавете кората от лайма и лимона и сока от лайма. Не разбивайте много, само колкото са се смесят добре. Сложете сместа в тенджера на не много силен котлон и бъркайте постоянно. Като забележете, че кремът започне да стяга, изключете котлона и продължете да бъркате. Когато кремът се сгъсти напълно, махнете от котлона и оставете леко да се охлади. Нарежете студеното масло на кубчета, добавете го към крема и бъркайте докато маслото се стопи. Излейте крема върху изстудения чийзкейк (той леко хлътва в средата като се охлади, излейте го там и със завъртане на формата разпределете равномерно).
Ами това е… Най-много време отнема охлаждането 😊
Можете да декорирате с плодове (малини, боровинки…) или други красоти по ваш вкус.
Вчера ми казаха, че не се вписвам, защото съм любезна и деликатна. Бяхме в среща и обсъждахме някакви неща. Когато приключихме с основната тема, аз исках да обсъдим набързо два въпроса по друга тема. И попитах „Може ли да задам два въпроса по друга тема?“ И тогава единият от участниците в срещата каза на другия „Чуя ли я как попита – Може ли да…? Не е необходимо да питаш така, минаваш направо на въпросите.“ Почти видях как ме сочи с пръст. Никак не ми стана приятно.
Почувствах се длъжна да дам и моята гледна точка. „Аз просто съм любезна. Говоря по този начин без въобще да се замислям, това е част от мен, използвам – може ли, моля, благодаря, ако обичаш и т.н. По този начин съм възпитана.“
Той ми отговори „Разбирам те, но може би това вече не е необходимо. Много хора смятат, че нямаме време за такива любезности, трябва да караме по същество.“
Нищо не му отговорих. След това ме беше яд, имаше какво още да кажа. Уважаваме всякакви различия – расови, религиозни, сексуални, но не уважаваме, това че някой е любезен, защото нямаме време за “излишни формалности“. Не мога да се съглася с това.
Знам, че времето ни е все по-ограничено. Всъщност то времето си е все същото. Ние искаме да вместим в същото количество време повече задачки. Опитваме се да правим по няколко неща едновременно, доколко успяваме е друг въпрос. Използваме всякакви джаджи, които да ни улесняват. И в крайна сметка ставаме все по-заети и по-заети, по-напрегнати и стресирани, постоянно в преследване на нещо.
И в тази надпревара с времето се опитваме да се отървем от ненужни действия, които изяждат от времето ни, а не ни носят полза. И може би така сме стигнали да гениалното прозрение, че нямаме нужда от любезности, защото така ще спестим няколко минути на ден. Опитах се да го сметна. Ако ни отнема средно около 3 секунди (записах се, казвайки благодаря, няма и 2 секунди) да поздравим, благодарим, попитаме нещо любезно… и ни се налага да правим това средно около 100 пъти на ден (тук включвам устна и писмена комуникация). Ще са ни необходими 5 мин. на ден. Ами аз лично мисля, че мога да отделя 5 мин., за да бъда любезна, дори и 10 ще отделя без проблем.
Спомням си, когато бях малка, ме учеха, че трябва да използвам „вълшебните думички“. Когато исках нещо от някой възрастен и кажех само „Дай ми едисикакво!“, много често ми казваха „Ще ти го дам, но първо ми кажи „вълшебната думичка“. И така ден след ден в детската ми главица е влязло и си е останало и до днес, че трябва да бъда любезна. И всъщност ми харесва да бъда.
Не вярвам, че тези думички са изгубили вълшебната си сила и вече не са ни необходими. Дори напротив. Струва ми се, че все повече имаме нужда от тях.
Ходили ли сте скоро в планината. Ако сте ходили, няма как да не сте забелязали, че всички хора се поздравяват. И че са усмихнати, винаги ми става много приятно, когато някой непознат отвърне на поздрава ми с усмивка. Не би ли било хубаво всички да се поздравяват, да са усмихнати, мили и любезни?! Знам, че това би бил един идеален свят, но нищо не ми пречи да си помечтая. Както пее Джон Ленън “You may say I’m a dreamer but I’m not the only one…”
Струва си да се замислим какво губим, ако си спестим любезностите и спечелим 5-10 мин. време.
Вие мислите ли, че вече нямаме време да бъдем любезни? Че това са отживелици и можем да мине и без тях?!
Според мен точно тези малки неща придават цвят на общуването ни и не ми се иска да се лишаваме от тях. Не ми се иска да изгубим човечността си в името на няколко спестени минути на ден. Много се надявам, че не съм сама.
Вчера се оказах в доста неприятна ситуация. Няма да задълбавам в детайли. Правя нещо на един компютър, трябва да се вместя в точно определено време, което е доста ограничено. Съответно съм се концентрирала максимално и… изведнъж компютърът се рестартира.
Ами сега?!
Докато на черния екран нещо се връткаше, какво ли не мина през главата – „Всичко, което съм направила до сега сигурно се е затрило, трябва да започна отначало, няма да се вместя във времето…“
Появи се дамата – супервайзор и не след дълго бях на същото място, до което бях стигнала. Нищо не се беше затрило, а таймерът беше спрял, така че не бях загубила време. Поне не според компютъра, но той няма как да отчете, времето, което ми трябваше да се концентрирам отново. Както и да е. Успях някак да се вместя, с какво качество съм го направила е съвсем друг въпрос.
Когато приключих, девойчето, което надзираваше процеса, дойде при мен и започна да ми се извинява за техническите неуредици. Благодарих й и й казах, че тя няма вина. Компютърът просто нещо си проявяваше характер.
Девойчето ми каза „Това сигурно ще Ви е на късмет. От баба ми знам, че когато нещо тръгне зле, свършва добре.“
Бабите по принцип са много мъдри и могат да дадат безценни съвети. Но права ли е тази баба? Има ли такава зависимост? Нещо започва зле и за компенсация, завършва добре. Ако това е така, важи ли и обратното? Ако нещо започне добре, свършва зле? Това май не съм го чувала.
Не мисля, че има такива зависимости.
По-скоро ние хората търсим нещо, което да ни помогне да не се чувстваме зле. Да подобри моментното ни състояние, а за после ще мислим после.
Спомних си как преди време едно птиче реши да ме отрупа с късмет. Нали се сещате какво имам предвид. Вървях си, имах уговорка да се срещна с приятелка и бях с черно палто, това си го спомням много ясно. И птичата благословия се изля по цялата лява предница на палтото ми. На черното изпъкваше забележително 😊 Тогава разбрах, защо казват, че това е на късмет. Като ти се случи се чувстваш толкова зле, че имаш крещяща нужда да се успокоиш с мисълта, че това е на късмет.
Вярвате ли в тези неща? Търсите ли начин да се успокойте, когато нещо не върви по план? Като завали в най-неподходящия момент, казвате ли си „Нищо, ще ни върви по вода!“?
Не знам, но това ми се струва малко пораженческо. Да приемеш лошите неща, които ти се случват като знаци за нещо хубаво, което предстои. Не че искам да отрека бабината мъдрост, но някак не я приемам тази концепция.
След малко повече от месец ще разбера дали рестартиралия се компютър ми е донесъл късмет. Може пък да се окаже, че е… Ще видим 😊
Тези почивни дни си останахме вкъщи. Не се беше случвало от доста време. Съботата я посветихме на битовизмите, които се бяха натрупали. Но реших, че е редно в неделя да се наградим с подобаващ обяд. С отминаването на горещите дни се завръща желанието ми да готвя. Готвенето ми е любимо занимание, но не и когато навън е 40 градуса.
Като цяло обядите не са ми силата. Обичам да приготвям вечеря, колкото повече степени, толкова по-добре 😊, но и един обяд не може да ми се опре.
Предните дни бях мярнала интересна рецепта и някак естествено се захванах с нея. Наскоро попаднах на група във ФБ – Cook & Eat like Italian или нещо подобно и там видях тази рецепта – Pasta e Ceci (Паста с нахут). Обичайно, когато ще приготвям нещо за първи път, изчитам няколко рецепти, за да намеря, тази която най ми пасва, но много често правя някаква съвкупност от различните рецепти.
Получи се ужасно вкусно нещо и затова реших да споделя. Италианците винаги ме изумяват с умението си от няколко основни продукта (в този случай два – паста и нахут, а това си е почти като макарони с боб 😊, звучи доста странно) да сътворят кулинарен шедьовър. Нямам идея как го правят?!
Та сложих престилката и се завъртях в кухнята.
Продукти:
Паста – около 250 гр. (Аз използвах пресни pappardelle, широки дълги ивици, можете да използвате друг вид паста, в повечето рецепти препоръчваха да е по-дребна, но аз такава имах);
Нахут от консерва – 2 чаени чаши, отцеден от водата;
Доматено пюре – 3 с.л. или един домат (аз имах пресни селски домати, които малко са почнали да омекват и използвах един от тях). В някои рецепти нямаше доматено пюре, така че можете да го пропуснете, но според мен е по-добре да го има;
Вода за соса – 1 чаена чаша, а за варенето на пастата, колкото да си напълните тенджерата, в която ще я варите;
Сол – на вкус;
Черен пипер – много 😊(в един от коментарите прочетох, че на тази рецепта в Неапол слагат много черен пипер и аз понеже обичам, последвах примера им);
Чесън – 3 големи скилидки;
Розмарин – пресен, няколко клончета;
Зехтин – според предпочитанията ви, аз слагам повечко, затова не давам количество;
Пекорино или пармезан – по желание за поръсване.
Приготвяне:
Около един час ще ви трябва, като това включва и първоначалната подготовка.
Аз първо обелих и смачках чесъна в преса. Обелих домата и го настъргах на ренде (ако използвате доматено пюре, това го пропускате).
Когато приготвям паста следвам правило, което съм прочела някъде преди доста време – сосът чака пастата, т.е. първо започвате да приготвяте соса, когато е почти готов, слагате пастата да се вари.
Та започнах със соса, сложих няколко лъжици зехтин в касерола, тиган, или в каквото там си правите сосовете, като се сгорещи зехтинът сложих 2/3 от чесъна (останала 1/3 ще ми трябва по-късно), като започна да става леко златист (просто обожавам като ми замирише на запържен чесън, това е една от най-вкусните миризми) добавих домата (или доматеното пюре), черен пипер, колкото ви се иска и сол на вкус. Ако като мен използвате домат, трябва да изчакате малко да му се редуцира водата, ако е пюре, веднага добавяте и нахута и една чаена чаша вода. Една вметка за нахута – опитайте се да махнете обвивките на зърната, зависи от консервата, ако е добре сварен се махат много лесно. Малко е играчка, но си заслужава, крайният резултат е по-добър.
Оставих да поври малко, като разбърквах от време на време, може би около 15-тина минути. В някой рецепти половината от нахута в този момент се отделя и пасира и се връща в соса, за да се получи по-кремообразна консистенция. Аз не задълбах чак толкова, просто като разбърквах с лъжицата посмачквах някои от зърната нахут и мисля, че се получи същия ефект.
Вече може да сложим водата за пастата. Като заври водата слагаме зехтин и сол (съвет – опитайте соса, моят ми се видя доста солен и не сложих сол във водата за варене, за да компенсирам) и пастата. Варите според указанията. Ако пастата ви е италианска, обикновено времето за варене е за ал денте (леко недоварена), аз винаги опитвам, за да преценя дали има нужда от още малко, защото на мен ми харесва една идея по-сварена от ал денте.
Сосът междувременно е готов. Сварената паста (отцедена) добавих към соса, заедно с 10-тина лъжици от водата, в която се е варила. Разбърках хубаво, за да се покрие добре пастата със сос.
И остава само още една крачка до финала.
В малко тиганче сложих няколко лъжици зехтин да се сгорещи. Добавих останалата 1/3 чесън, розмарина и още черен пипер (ако не обичате много черен пипер, може да го пропуснете). Запържвате подправките за около половин минута, внимавайте, защото чесънът много бързо започва да се препържва, и заливате с този пекрасно овкусен зехтин.
Ами това беше.
Разсипвате в чинии, може да украсите с пресни стръкчета розмарин, да сложите пекорино или пармезан (аз на моята порция не сложих, за да запазя вкусовете) и за последно черен пипер, ако искате.
Нямам търпение да опитам 🙂
Аз сервирах с едно добре охладено розе. Идеално се съчета, розето по принцип си подхожда с пикантна храна, а тази паста си стана пикантна, може би заради обилните количества черен пипер, които аз сложих 😊
Надявам се да ви се услади поне толкова, колкото на нас, ако решите да изпробвате рецептата!
Казвала съм колко обичам морето, но и планината има своето място в сърцето ми. Да погледнеш от високо. Да преодолееш собствените си граници, изкачвайки се по планинските върхове.
Това лято отпуските ни бяха доста хаотични, по-кратки, но повече. Не знам кое е по-добре. Една дълга почивка или повече по-кратки? На мен май по ми пасва концепцията с повече по-кратки, така имам усещането за динамика и разнообразие.
Искам да ви разкажа за един прекрасен планински маршрут в Пирин, който извървяхме през последната кратка почивка – Хижа Безбог – Попово езеро и обратно. Преди време бяхме го правили, но тогава беше малко случайно. Бяхме тръгнали да катерим връх Безбог, но нещо не уцелихме маркировката и като се полутахме, решихме да отидем до езерото, да не сме капо. Сега го повторихме съвсем целенасочено и ми хареса още повече.
Това е то – Поповото езеро 🙂
Маршрутът е по-скоро лек, има си своите предизвикателства, но не бих го определила като труден. Може да се съчетае и с по-трудни преходи, ако искате да предизвикате себе си. А може и да е допълнение към по-лежерна СПА почивка. Каквото ви се иска. Гледките през цялото време са уникални. Пирин с неговата сурова, малко плашеща на моменти красота.
В началото има един доста стръмен участък, след него се тръгва по пътека. Ту се изкачва, ту се спуска. Малко като живота, ту нагоре, ту надолу. Има и по-тегави участъци с повече камъни, но като цяло нищо отказващо. В един момент в далечината се вижда езерото, в следващия се скрива и при всяко следващо появяване е по-близо.
В езерото има кръгло островче. Легенда разказва, че един поп се хвърлил в езерото от мъка по дъщеря си, почернена от турците, килимявката му изплувала и така се образувало островчето, от там и името на езерото.
До хижа Безбог се стига с лифт, който тръгва от хижа Гоце Делчев. Има доста варианти за нощувки – Банско, Баня, Добринище… Ние бяхме в Баня и от там до лифта е около половин час с кола.
Работното време на лифта е от 8.30 ч., ние отидохме малко по-рано и успяхме да избегнем чакане, добре е да сте там към 8 – 8 и нещо. След около 20 минути сте на хижа Безбог. Пред хижата има езеро, но не то е нашата цел 😊 Има информационни табла с различните маршрути и маркировката за тях. Нашият маршрут беше добре маркиран с бяло-зелено-бяло.
Имаше доста хора, но не прекалено. По едно време ни застигна неголяма групичка. Известно време вървяха след нас и от това, което си говореха разбрахме, че са опитни планинари. Като ни изпреварваха ги попитахме, кой е един от близките върхове и те изнесоха цяла беседа. „Това е Сиврия, а това е Полежан, този отсреща е Джано, а този красавец е Джангал.“ Получихме и ценни указания, ако решим да катерим върховете. Започнахме да правим планове за Полежан, надявам се догодина да ги случим.
И така по пътеката, по пътеката за около час и половина се стига до езерото.
Там можете да си починете, да похапнете, да полежите на тревата, да пробвате колко е студена водата, няма да минете и без фотосесия с езерото за фон. Ние за съжаление не можахме много да постоим, времето тръгна да се разваля и ние се разбързахме да минем между капките. В крайна сметка, така и не заваля, но как да знаем, а в планината не е майтап.
Обратния път отнема приблизително същото време. На мен връщането ми беше по-лесно, по принцип предпочитам спускането пред изкачването.
На хижата можете да изпиете по бира преди лифта, а може и като слезете от лифта, около станцията има доста заведения. А по пътя към Добринище имаше ресторант с прясна риба, мисля че се казваше Развъдника, който изглеждаше доста добре, но не сме го пробвали.
Това е съвсем на кратко. Питайте ме, ако решите да ходите и нещо още искате да разберете.
