МЕЖДУВРЕМИЯ

Събота по никое време. Тръгнала съм към кварталния магазин. Още в коридора чувам, че на етажа цари оживление. До нас живее младо семейство с една принцеса на годинка и нещо. Отварям вратата и виждам съседката с малката принцеса да украсяват. Елхичка, гирлянди, снежен човек, Баба Коледа строена до елхичката и Дядо Коледа атакува вратата до нас.

„Много ли сме шумни?“ малко смутено пита съседката. „Напротив, не съм ви чула. Тръгнала съм да пазарувам.“ обяснявам. „Аз започнах с украсата. Утре ще украсявам в къщи, но реших и тук да сложа някакви неща. Ако нещо не ти харесва, казвай да го махам.“

Спирам се при тях. Малката „помага“ на майка си и разнася една кравичка, играчка за елхата. Взема Баба Коледа и ми я подава. Сините очички ме гледат закачливо. Посягам да взема Баба Коледа и малката хитруша я дръпва към себе си. Смее се и продължава да ме гледа. Разсмивам се и аз. Това ще е първата й Коледа. Лъскавите играчки по елхата са толкова примамливи. Толкова е хубаво.

„Прекрасно е!“ съвсем искрено казвам на съседката. „Нищо няма да махаш. Аз като почна да украсявам вкъщи, ще допълня нещо.“

Стана ми толкова хубаво. Коледният ми дух се почувства окрилен и закръжи ентусиазирано около мен.

Тази година, за разлика от предишните две, Коледният ми дух се появи рано-рано, още в края на ноември започна да се прокрадва. Май всички имаме нужда от една прекрасна Коледа. Дори и подаръци съм започнала да купувам.

Миналата седмици си говорех с една колежка и тя ми обясняваше, че си е получила пратките. Полюбопитствах какво си е поръчала. „Ами подаръци за Коледа. Толкова обичам да купувам подаръци. Обичам да подарявам подаръци!“ И аз много обичам, дори повече отколкото да получавам. Толкова е хубаво да зарадваш някого. Да видиш в очите му изненадата…

Има още време. Огледайте се, направете нещо хубаво, просто така.

И макар на моменти коледните песни да ми идват в повече, има една, която мога да слушам отново и отново – Направи някого щастлив. С една любима моя приятелка обичаме да си я припяваме 🙂

Обратното броене до Коледа започна!

В петък останах хоум по ред логистични причини. В последно време ходя в офиса и като цяло май ми е по-добре. Работата от вкъщи има много предимства, но последната година ми дойде в повече. Общуването в офиса ми действа зареждащо.

Отплеснах се… та работя си от вкъщи. По стара традиция за петък са останали сто неща за доизбутване и съм се сляла с компютъра. Денят си върви.

Мъжът ми го няма, няма и да се прибира тази вечер, че отиде да нагледа ремонтните дейности по морето и ще остане да спи в Бургас. Никак не обичам да оставам сама…

Точно съм се задълбочила в нещо и спира токът. Какво пък толкова, ще го пуснат си мисля. Батерията трябва да издържи достатъчно. Пускам си интернет от телефона и продължавам.

Но нещо ме човърка. Не знам защо, но решавам да проверя дали на стълбите има ток и се оказва, че има. Лошо, значи проблемът е в нас или поне така изглежда. Като цяло съм абсолютно скарана с тока и свързаните с него неща, но знам че над входната врата има едно табло. Там са предпазителите и ако по някаква причина някой от тях „падне“ токът спира и съответно аз трябва да го „вдигна“, за да тръгне. Потупвам се мислено по рамото и отивам при таблото. Е да де, ама всички предпазители за „вдигнати“ поне така ми изглежда или пък всички са „паднали“, не знам, но са в една и съща позиция. Тези разсъждения идват в повече на русата ми глава. Усещам, че някаква паника лекичко си проправя път.

Звъня на мъжа ми и с овладяно истеричен глас му обяснявам ситуацията. „Спокойно!“, „Да бе спокойно!“, лесно му е да го каже, нали аз ще стоя сама на тъмно и студено. Вече съм си представила как ще бъда без ток цял ден и цяла нощ и … Преди съвсем да се паникьосам, мъжът ми започва да обяснява „Сигурно има някак проблем при главното табло“. “Ами добре, аз какво да правя?“ питам вече без да си овладявам гласа. Голяма съм лигла аз.

„Ще звънна на Митко от петия етаж, ти през това време иди до главното табло“. Таблото е някъде след мазите, тази територия ми е напълно непозната, но се стягам и тръгвам на там. Подминавам мазите и чувам гласове. Около таблото се въртят мъже в работни гащеризони. Виждат, че съм притеснена и ми обясняват, че има авария и са спрели тока на апартаментите до номер 12. Ние сме 5, значи попадаме в обхвата на аварията. „Спокойно, госпожо, след малко ще го пуснем, не се притеснявайте!“ Много мил този човек.

Тръгвам обратно и срещам Митко, който идва да разбере какво става след позвъняването на мъжа ми, защото в тях си имало ток. Благодаря му искрено за загрижеността и той ми отговаря „Ама моля ти се, как няма да помогна!“

До тук добре. След малко токът идва и аз спирам мобилния интернет от телефона, че достатъчно си изхабих.

Продължавам да работя, но още не мога да се вкарам в ритъм. Разни мисли препускат в главата ми. „Как може да си такава лигла, Магдалено?!“ Ами хората, които въобще нямат ток. Зима е, а там някъде има хора, които са на тъмно и студено… Те как се оправят. Сигурно са изплашени. Или нямат време да мислят за страховете си в стремежа да изкарат и този ден, и тази нощ. Чак малко се срамувам от себе си. Да изпадна в паника, защото е спрял тока.

Обръщаме ли достатъчно внимание на нещата, които се случват около нас? Или си живеем в нашия си сапунен балон, внимавайки да не го докоснем неволно, че ще се спука…

В неделя бях на театър. Театралният маратон е към края си. Скоро ще трябва с моята приятелка пак да направим тур за билети, да подсигурим началото на новата година (тук е моментът за възклицанието – „Кога мина тая година?!“, но за това ще си говорим друг път).

За първи път бях в Хепи Сатира и определено няма да е за последен. Това място има атмосфера. На театър си, но не само. Нашите места бяха на маса точно да сцената. Можеш да си вземеш напитка, да се отпуснеш и просто да се насладиш на актьорската игра. Предпочитам да съм на по-предните редове, когато ходя на театър, да се почувствам като част от случващото се 🙂 и така непосредствено до сцената беше просто идеално.

А постановката беше страхотна. Не бяхме разбрали, че е моноспектакъл, аз не си падам особено, но въобще не се разочаровах, дори напротив.

Темата е доста женска, като цяло и публиката беше преобладаващо такава. Аз май не казах, че говоря за „Мъжът ми е виновен“, то се вижда на билетите, но аз да си кажа.

Ето ви идея за подарък на приятелка. Идеално се вписва в моите представи за хубав подарък – преживяване, а не просто някаква вещ.

Приятно гледане!

Снощи официално се предадох. Оставих се на Коледното настроение да ме завладее.

Вървееки из града се радваме на светлините и украсите. Случайно подаднах на украсяването на едно дърво. Късно вечерта. Градът почти е заспал. Светлинките сякаш пълзяха по клоните, по-нагоре и по-нагоре. Беше като малко градско вълшебство…

Поне за ден да спрем да се оплакваме. Възможно ли е?!

От време на време си поръчвам „загадъчна“ кутия с козметика. Предварително се знаят само някои от продуктите, другите са изненада. В една от последните, наред с кремчетата имаше комплект с карти. 30 карти за 30 дни, всяка карта е предизвикателство. Всеки ден правиш нещо, което ти помага да подредиш света около себе си и ти разкрива чудесата на минимализма. Разказах на приятелка и малко на шега решихме заедно да преминем през предизвикателствата.

Правим го 😊 Малко сме хаотични и след повече от месец сме още на 5-тата карта (остават още 25), но пък се стараем да изпълняваме предизвикателствата осъзнато.

Петото определено ми допадна – Не се оплаквай цял ден! Мисля  си, че не съм мрънкало. Не обичам да се оплаквам. Но както каза приятелката ми, като коментирахме предизвикателството, „и аз си имам моите тъмни моменти“. То кой ли си няма? Но на някои хора са им в повече.

В понеделник започнахме. Никакви оплаквания. Наблюдавам се и като усетя признаци на недоволство, мрънкане или нещо подобно, се опитвам да се спра. Не успявам винаги, промъква се някое оплакване, но определено виждам разлика.

(Само малка вметка – не си падам по позитивната философия или както там се нарича, това, което ни призовава да мислим само позитивно, да реагираме на всичко позитивно и т.н. Според мен моментите трябва да се изживяват, така както ги усещаме. Понякога сме тъжни, угрижени, разтревожени и какво ли още не. Случват ни се гадости и имаме нужда да ги преодолеем. Губим хора и неща и имаме нужда да ги изстрадаме. Важното за мен е да сме осъзнати, да познаваме и овладяваме емоциите си, не че е лесно.)

Та обратно на оплакванията или по-скоро липсата на такива. По някое време в понеделник се усетих, че ми е едно лекичко и приятно. Денят си беше съвсем обикновен, натоварен и забързан. Но това, че си налагах да не се оплаквам, ме караше да видя ситуациите по различен начин.

Понякога просто си мрънкаме, ей така заради самото мрънкане, сякаш по инерция. И това неусетно ни натоварва емоционално, дните ни изпълнени със срокове и спешностти стават още по-напрегнати. Оплакването ни пречи да се фокусираме върху истински важните неща, замъглява преценката ни.

Някъде съм чела, че негативните емоции, ако не им обърнем внимание, изчезват след няколко секунди. Но ако им обърнем внимание, могат да ни тормозят с часове и дори дни. А оплакването е точно това, обръщаме внимание на негативното в нас и около нас. То ни оплита в мрежите си и няма измъкване.

Мисля да продължа с това предизвикателство, колкото повече, толкова повече. Някои дни ще е по-трудно, други напротив. Може би по някое време ще ми стане навик 😊

Представете си само. Никой около вас не се оплаква. Всички виждат решенията, а не проблемите. Трудните задачи са възможност да научим нови неща. Лошото време е прекрасно да си полегнеш с книга в ръка. Няколкото излишни килограма ни мотивират да спортуваме. Оставям на вас да допълвате…

Ще се опитате ли? Поне за ден!

В някаква серия съм влязла явно…

Уличното изкуство живее навсякъде около нас. По улиците, по фасадите на сградите. Попаднах нещо интересно. Истинска находка 🙂

Наскоро си говорехме с мъжа ми, че някак ни се е загубило желанието да пътуваме. Много е странно. Аз наистина обичам да пътувам. Да бъда на нови, непознати места винаги ме е привличало. Надявам се, че тази липса на желание за пътуване е нещо временно и бъро ще отмине. Но междувременно сякаш съм се паркирала и тази фасада някак резонира на това ми усещане.

Виждам се на всяко от нивата на този „паркиран живот“, но най ми харесва последното (най-горното) ниво.

Част от очарованието на уличното изкуство е че провокира във всеки различни емоции и мисли. Харесват го, отричат го…

А вие, къде сте? Има ли ви в този „паркиран живот“?

Малко информация за тази творба:

Не знам дали това е точно суфле, по-скоро не е, но така съм си го кръстила – спаначено суфле. Тази рецепта я определям като моя измишльотина, но понеже всеки път, въпреки импровизациите ми, се получава много вкусно, реших да си я запиша. Да не се чудя всеки път като реша да го правя „Какво точно слагах?“.

„Суфлето“ си има история. Преди около година и половина, след дълго стоене home office, се засякох в офиса с колежка. Решихме да излезем на обяд. Да си припомним колко е приятно да вмъкнеш между многото задачи и малко хубава храна в добра компания. Седнахме в близко до офиса заведение с обедно меню. И двете си поръчахме нещо спаначено от обедното меню, не помня как точно се казваше. И докато чакахме храната си говорехме и говорехме. Храната доста се забави, но и ние имахме доста да си кажем. По някое време започнахме да се оглеждаме дали не се задава сервитьор с храна. Накрая ни донесоха нещо, което беше много горещо, безформено и ужасно безвкусно. Добре че компанията беше приятна, храната определено не си заслужаваше чакането. Ровейки в зеленото нещо си мислех, че съставките предполагат да се получи нещо вкусно. Обещах си, че ще се пробвам да го направя вкъщи. След седмица някъде за пръв път се пробвах и малко на майтап се получи моето „суфле“. След още няколко опита ми стана любима рецепта.

Продукти

500 гр. спанак;

250 гр. гъби;

1 глава лук (може да се замени с ½ връзка  зелен лук)

4 яйца;

200 гр. краве сирене;

100 гр. Бри или синьо сирене (може да замените с друго сирене по ваш вкус или с още 100 гр. краве сирене);

сол, черен пипер, зехтин

Приготвяне

Почистете дръжките на спанака и го нарежете по на едро. Лука на ситно, гъбите също. Запържете лука със зехтин, аз слагам повечко, но вие сложете според предпочитанията си, добавете гъбите. Оставете да се задушават за около 5 мин. и добавете и спанака. Сложете сол и черен пипер на вкус. Докато се задушава спанака, разбийте яйцата с вилица и добавете към тях сирената. Намажете със зехтин формата, в която ще печете, аз най-често използвам йенска тавичка. Когато спанакът се послегне отцедете течността, която се е събрала (ако я оставите, ще стане по рядко и няма да се реже на парчета) и смесете с яйцата и сирената. Разбъркайте добре и изсипете във формата за печене. Печете около 40 мин. в предварително загрята на 180 градуса фурна (с вентилатор).

Ами това е. Може да го сервирате като предястие, вкусно е и топло и студено или като основно. Гарнирайте с кисело мляко и полейте със студено бяло вино 😊

Тръгвам рано за работа. Понеделник сутрин. Още не съм се събудила съвсем, въпреки по-късното ставане по „новото време“. Вървя към колата и си мисля за второто кафе, което ще изпия в офиса с колегите.

И тогава видях нещо, което ме извади от полузаспалото ми състояние.

Стана ми и весело и тъжно едновременно. Обичам балони. Карат ме да се чувствам като малко дете, приканват ме да си поиграя с тях.

Замислих се. Колко бързо отминават моментите. Колко преходно е всичко. Вчера са били пълни с живот и радост, а тази сутрин захвърлени на боклука. Непотребни и безжизнени. Цветовете им са помръкнали и вече не напират да полетят. Сякаш са се примирили.

Поспрях се и продължих. Доста тегави мисли за рано сутрин.

Като се прибирам от работа вече няма да са там.

Есента дойде някак неусетно. Промъкна се лека-полека. Захладня, цветовете и ароматите, които изпълват дните ни се промениха. Обичам есента, не ми е най-любимия сезон, но я обичам. Много неща започват през есента. Започва и новият театрален сезон. Сигурно съм споменавала, че театърът е любимото ми сценично изкуство, отдавна съм в плен на неговата магия.

С една приятелка решихме да си напазаруваме „на едро“ билети за театър. Една събота си направихме лежерна разходка и обиколихме театрите. Малко ни куцаше предварителната подготовка, уж щяхме да си набелязваме какво ни се гледа, но не се получи точно така. Заложихме на импровизацията и предстои да видим какво сме си избрали 😊 В последно време не ми се ходи по магазини, няма я предишната тръпка от пазаруването. Но обикалянето за театрални билети ми подейства много добре.

Една от постановките избрахме по заглавието – „Мечтата на идиотката“. Като го прочетохме, само се спогледахме и избухнахме в смях. Ама тази постановка е точно като за нас.

Миналата седмица разбрахме за какво мечтаят идиотките. Не знам какво очаквах. Може би нещо по-философско и романтично. Мислех си, че ще се припозная с главната героиня. Не стана съвсем така, всъщност изобщо не стана. Сюжетът се оказа доста тривиален – съпруга и любовница и в крайна сметка май и двете бяха в ролята на идиотката. Но актьорската игра беше невероятна. Истинска наслада! В ролята на съпругата е Стефка Янорова, а на любовницата Василена Винченцо.

Стефка Янорова си я знаем, харесвам я и определено не ме разочарова и в това си превъплъщение. Василена Винченцо гледах за втори път на живо (за първи път я гледах в „Три високи жени“ в Народния), на малкия екран може да сте я гледали в „Съни бийч“ като „Полякинчето“.  Много съм впечатлена от играта на Василена. Така се вживява в ролите си, толкова е истинска, и плачейки и смеейки се на сцената. Със сигурност ще се постарая да гледам още постановки с нея.

Можете да помечтаете с идиотките на камерната сцена на Театър на армията. Залата също ме изненада приятно, много уютна и отпускаща атмосфера. Ако бях прочела предварително за постановката, може би нямаше да попадне в списъка ми, но определено съм доволна, че я гледах и я препоръчвам на всички любители на добрата актьорска игра. Повече за постановката…