„Глина“ на Виктория Бешлийска получих като подарък от приятелка, с автограф и посвещение от авторката. Не съм имала щастието да се срещна с Виктория Бешлийска, но посланието, което е написала за мен ме докосна. Сякаш ме познава и е усетила, че точно от това имам нужда – да разпаля жарта в себе си.
Книгата е издадена през 2020 година, но досега някак все се разминавах с нея, явно е имало защо. Беше истинска наслада да прочета точно тази, наречена за мен.
„Глина“ неизменно е в челните места на класациите за най-продавани книги, които следя и след като я прочетох напълно разбирам защо.
Ако все още не сте я чели, мисля че задължително трябва да го направите. Аз я изчетох за няколко дни. През седмицата обичайно чета в леглото за приспиване, но „Глина“ не ми даваше да заспя, нетърпението да стигна до края на историята ме държеше будна.
Повече харесвам книги, които не са с „щастлив край“. Трудно ми е да определя какъв е краят на „Глина“, мен много ме замисли и след като затворих книгата, продължих да я съпреживявам. Преплитат се много съдби и истории, любов и ревност, радост и мъка, живот и смърт, надежда и отчаяние…
Няма как да не спомена и старите български думи, които авторката използва умело. Аз усещах тези думи близки и познати, макар че някои не бях чувала преди.
Виктория Бешлийска е автор на блога „По дирите на думите“, в който събира и споделя стари думи. Тя вплита думите в истории по нейния уникален начин и те сякаш оживяват. Минало и настояще си подават ръка.
Надявам се, че „Глина“ ще ви хареса поне колкото на мен!
Убедена съм, че сте чували въпроса „Ти нормална/ен ли си?“ И аз съм го чувала достатъчно пъти, за да се замисля, какво е нормално и какво не.
Всъщност аз искам ли да бъда нормална?!
Миналата седмица бях на театър и една реплика ми направи силно впечатление, ще цитирам по памет – Ако ти си олицетворение на нормалността, то аз избирам да съм луд….😊 И на мен са ми минавали подобни мисли, както за хора, така и за ситуации. Можеш ли да избираш дали да бъдеш нормален или луд?! И всъщност лудостта ли е обратното на нормалността?!
Преди време се опитвах да чета „Приключенията на добрия войник Швейк през Световната война“, книгата определено си заслужава да бъде прочетена, но на мен ми дойде прекалено „мъжка“, с твърде цветни описания на войнишкия живот и не я дочетох. От това, което успях да прочета ми се е запечатало пребиваването на Швейк в лудницата и често цитирам добрия войник – „Не мога да разбера наистина защо се сърдят лудите, като ги държат там. Там човек може да си лази гол по пода, да вие като чакал, да беснее и хапе. Ако човек направи нещо такова на улицата, хората биха се учудили, но там това е най-обикновено нещо! Там има такава свобода, каквато не са сънували дори и социалистите.“
Хората, които ме познават, знаят че аз използвам „Ти си луд!“ като комплимент. Обичам „лудите“ хора, като сигурно е излишно да обяснявам, че под лудост нямам предвид психическо заболяване. Да си луд, за мен означава да си шарен и различен, да не пасваш на шаблона. И ако се опитам да го вместя в контекста на казаното до момента, означава да не си нормален. Според мен, няма нищо нормално в нормалността.
Някак ми е омръзнала сивотата на нормалността и имам нужда да се срещам и да общувам с различни хора. Мисля си, че тези хора могат да направят дните ни по-цветни и интересни, иска ми се тяхната лудост да е заразна.
В наши дни често се говори, че живеем в ненормални времена. Сигурно е така. Но за да кажем, че нещо е ненормално, може би първо е добре да дефинираме нормалността.
Кое е нормално? Според кого?
Струва ми се, че представите ни се изкривиха и вече ни е трудно да кажем еднозначно кое е нормално и кое не е. Все по-често се улавям, че не разбирам реакциите на хората и тяхното уж нормално поведение. И може би затова, както вече казах, предпочитам лудостта.
Когато често се питаш дали хората около теб са нормални, може би е време да се обърнеш към себе си и да се запиташ ти дали си нормален. Добре е да решиш дали ще приемеш тяхната нормалност, напъхвайки се в общоприетата рамка или ще предпочетеш свободата на лудостта. Повечето неща са въпрос на личен избор. Ще кажете, че не винаги нещата, които ни се случват са резултат от нашия избор. Така е, съгласна съм. Но определено ние избираме как да приемем, това което ни се случва, как да реагираме и какво да предприемем. Дали да реагираме нормално или пък не толкова нормално, дори малко лудо или много лудо… От нас зависи!
Обичам да се заглеждам по стари, изоставени къщи. Мъчно ми е като ги гледам рушащи се, в окаяно състояние. Понягога си представям, че къщата е моя, мислено я ремонтирам, връщам я към живот и се виждам като Господарката на къщата 🙂 Наскоро, обикаляйки из центъра на Бургас се загледах по една къща, но се оказа, че тази къща си има господарка…
Обичам да ходя на кино, макар, че това не е нещо, без което не мога. Виж без книги не бих могла да живея. Но и филмите си ги бива. Както казва Санчо Панса „Ама и салама си го бива…“
Предпочитам европейски филми и напоследък често ходя в Г8 (за повече инфомация ТУК), защото селекцията им на филми ми допада.
Скоро си говорих с приятелка за кино и стигнахме до заключението, че европейското кино прилича на естествено красива жена. Без блясък и претенции, без прекалена показност. Но когато й дадеш шанс, разбираш, че има какво да ти даде. Докато повечето американски филми приличат на жена с много грим и „подобрения“. Може и да има нещо интересно в нея, но то се губи под пластовете грим и силикон.
Един от последните филми, който гледах е „Най-хубавите години“, италиански филм от 2020, оригинално заглавие „Gli anni piu belli“ (информация за филма ТУК)
Нямам за цел да анализирам филма или да го преразказвам.
Просто искам да споделя, че ми хареса.
Както повечето италиански филми, които съм гледала, и този е много близо до нещата, които ежедневно ни се случват. Много е лесно да се припознаеш с героите, с техните радости и страдания. Усещането е за нещо познато, нещо което се е случвало и на теб.
Гледах филма с приятелка и след това седнахме на по коктейл. Неизбежно разговорът се завъртя около филма. Говорихме си за нашите хубави години.
Всъщност, можете ли да кажете кои са вашите най-хубави години? Те отминали ли са или предстоят? А може би са точно сега… И как разбираме, кои са хай-хубавите години? Възможно ли е, ако сме прекалено фокусирани да ги чакаме, да не забележим, че вече ги живеем?!
Тези въпроси си задавахме. На някои отговорихме, на други не… Препоръчвам ви да гледате филма и да се опитате да намерите вашите отговори.
Преди няколко дни вървях към метрото и усетих нещо различно. Много бързах и първоначално не разбрах какво се е променило. Имаше нещо във въздуха. И отведнъж ми просветна – липите, липите са цъфнали. Забавих крачка и се спрях под една липа. Придърпах клонче, за да усетя по-добре аромата. Откъснах си едно цветче и продължих да бързам, защото вече закъснявах, но вече ми беше едно такова приповдигнато и приятно.
Вчера вечерта се виждах с приятелка. Отнесохме се в приказки и изпуснахме последното метро. Бяхме в Мола на Стамболийски и тя предложи да повървим до Сердика и от там да си вземем таксита. Така и така сме окъснели, поне да се насладим на лятната нощ. Прегърнах идеята и тръгнахме бавно по Стамболийски.
Забелязали ли сте, че през нощта ароматите се усещат по-силно? Може би, защото колите са по-малко или не знам и аз защо, но още като тръгнахме, усетихме мириса на липи. Отново този сладък аромат. Чела съм, че има ароматна памет. Т.е. в паметта ни даден аромат се свързва със събитие и когато усетим този аромат се сещаме и за събитието. Нещо такова се случи. Спомних си за ходенето ни в Берлин. Бяхме там през юни 2019. Тези от вас, които като мен са учили немски в училище, със сигурност си спомнят за булеварда „Unter den Linden”, една от забележителностите на Берлин. Като планирахме пътуването, се целихме да сме там точно, когато липите цъфтят. И успяхме, идеалното време – около средата на юни. Из целия град се усещаше присъствието на липите. Берлин е специален град, изпълнен с минало и с напиращо настояще. Целият град сякаш вибрира. Но тогава, в средата на юни, липите доминираха над всичко и навсякъдя. Това поне се е запечатало в моята ароматна памет.
Разказвам на приятелката ми. Разказът ми се слива с ноща и продължаваме да вървим бавно, опитваме да поемем колкото може повече от вълшебния аромат.
В един момент тя възкликва „Ама чаят не мирише така“. Съгласявам се с нея и двете избухваме в смях. Да, чаят си е чай, няма как да се сравни с лятната нощ изпълнена с мирис на липи. Съвсем забавяме крачка, за да се насладим максимално на този момент. А в моята ароматна памет, към „липа“ добавям още нещо, за което да ми напомня този аромат.
Замислих се, че около нас постоянно има аромати, повечето от които приятни и създаващи радост.
Пролетта с цъфтящите дървета, люляците, салкъмите…
Лятото с липите, розите, лавандулите, летния дъжд…
Есента с узрелите плодове и сухите листа, сутрешните мъгли…
Зимата с портокалите и коледните сладки, горяща камина и ароматни свещи…
Това са само някои от най-ярките акценти от ароматната палитра, които асоциираме със сезоните. А има още толкова много, които са навсякъде около нас, ежедневието ни е изпълнено с тях. Нужно е само да им обърнем малко внимание, да ги забележим.
Истинско удоволствие е да се наслаждаваш на ароматите. Случвали ви се да спрете до цъфнало дърво, за да го помиришете? Или да се наведете да усетите аромата на розите?
Ще ви призная, че понякога виждам учудени погледи, когато се спирам да помириша дърво или цвете. Чета в очите на хората „Ама тая наред ли е?“ Усмихвам и им отговарям наум – „Да, съвсем съм си наред.“
Пробвайте и вие. Забавете крачка и усетете ароматите наоколо.
Начало. Една от многото думи, които използваме всеки ден. Но какво са думите сами по себе си? Просто думи. Хората влагат смисъл в думите. Хората дават живот на думите.
Искам с тези думи да поставя началото на МЕЖДУВРЕМИЯ. Казаха ми, че няма такава дума. Дали? Щом аз я използвам, значи я има. Мисля, че това е уникален шанс да вложа моя смисъл в тази дума.
Междувремия – за мен това са моментите, в които спирам за малко и се обръщам към себе си. Опитвам се да сложа ред в мислите си и да се помиря със себе си и със света. Да се насладя на нещо прекрасно или пък да изстрадам нещо неприятно. Моментите, в които времето някак спира. Може би за това е между-времия, някъде там по средата на нищото, между това и онова…
Началото обичайно е нещо вълнуващо. Ще излъжа, ако кажа, че не се вълнувам. Създаването на МЕЖДУВРЕМИЯ за мен е много лично преживяване и все още ми е малко странно, че ще види бял свят.
Нямам грандиозни цели или очаквания, просто искам да споделям думите, които напират да излязат. Думите, в които влагам, това което е важно за мен, моя смисъл, моите емоции, моите ценности.
Иска ми се да вярвам, че това ще бъде начало на нещо хубаво. Нещо, което ще има смисъл както за мен, така и за хората, които ще четат моите думи.
Не мога да обещая, че винаги ще е приятно. Понякога ще бъде весело, друг път тъжно. Може да има и разочарования, яд, гняв. Но ще има и романтика, и щастие и безгрижие. Ще има вълнуващи книги, интересни постановки и филми, места, които заслужават да бъдат посетени, вкусна храна, случайни и не толкова случайни находки…
Ще има от всичко за всеки 😊 Ти решаваш какво да си вземеш и какво да оставиш.
