МЕЖДУВРЕМИЯ

Свършва ли лятото?! И въпросът ми е съвсем конкретен, не по принцип дали свършва лятото. Знам, че лятото свършва и след него идва есента, след това зимата, това е неизбежно.

Но, сега, днес, свършва ли?!

Говоря си с приятелка по телефона, тя отива на някъде и докато върви, си говорим. Дрънкаме си някакви неща и в един момент тя казва „От някъде ми мирише на печени чушки. Лятото си отива. Започва да мирише на есен.“

Днес няколко пъти чух нещо подобно „Отпуските свършиха, лятото си отива…“

Никак не ми се иска да го призная, но май е така.

Вечеряме на двора, едно ми е такова леко и лежерно. И никак не ми се иска да повярвам, че имаме още броени такива вечери.

Пак си имаме щурец. От миналата седмица. Според мен се е заселил в саксията с френска лавандула. Много е сладък. Като минавам оттам и спира да щури. Като се отдалеча от саксията и пак започва. Щурчовска му работа. Малко е досаден. Като си легна, всичко е утихнало и той тогава по-силно започва да щури, сякаш е до ухото ми.

Но да се върнем на въпроса.

Много неща се случиха това лято. Беше емоционално и динамично. Не бих казала, че мина бързо, по-скоро напротив. Може би, защото бях постоянно в движение и все нещо се променяше. Времето някак се забавяше. Не ми мина неусетно лятото, беше наситено с нови неща и изживявания и всеки един момент си беше на мястото. Имах усещане за смисъл и пълноценност и това сигурно помогна времето да се забави и да не тече така бързо и неизбежно.

Какво ще си запазите от лятото. Нали знаете какво казва Бредбъри за август (месецът, който за мен е най-летния месец, нали си е моят месец 😊):
„Август трябва да се отпива бавно, като скъп ликьор.
Налейте си в малка чашка, отпийте глътка и погледнете през чашата към слънцето…
Августовските нощи трябва да са изпълнени със светлини на свещи, чаши вино, мъркане на котка и песента на щурците.
Августовските дни трябва да бъдат сложени между страниците на любима книга, като отметки, така, че когато през мрачния ноември извадите тази книга от рафта, да ви лъхне горещината на тези дни…
И недейте да възклицавате:
„О, вече е август, идва есента…“
Не бързайте! Спрете часовника! Отпийте глътка…“

Има ли дни, които ще сложите между страници на любима книга?!

Добре, че имам много любими книги, много августовски дни ми се събраха, които искам да запазя, да съхраня и да се връщам към тях.

Знам, че е наивно, но ми се иска да извикам „Лято, спри, почакай! Искам още малко. Още топли вечери, щурчета, свещи в мрака, пясък, море, луна… Още малко от това усещане за абсолютна свобода, което само лятото може да ни даде.“

Знам и че неизбежно ще дойде есента. Но до тогава ще попивам всяка минута лято.

Ще си говорим за есента малко по-късно. Август е, лято е.

Аз още не съм видяла светулка. Късно ли е или все още имам шанс?

Вчера мъжът ми се прибира от работа. Аз се бях записала за един уебинар и слушам задълбочено. Той мина през стаята на пръсти и излезе на двора, да не ми пречи. Но почти веднага се връща видимо развълнуван.

„Имаме фунийка на двора!!!“, обяснява ентусиазирано.

„Какво имаме?!“

„Фунийка!!!“

Не разбрах какво имаме на двора и продължих да си слушам уебинара. Но ме човърка от вътре. Приключвам с ограмотяването и бързо и аз на двора.

И я видях 🙂 Между плочките е пораснала една мини петуния. Миналата година имах такива и явно едно семенце е попаднало между плочките. Стояло си е там, презимувало е и сега му е дошло времето да поникне. Там между плочките, където на практика няма нормални условия за живот, но…

Стана ми е едно такова миличко. Природата ни изненадва всеки ден с чудесата си. Случват се на пръв поглед нежъзможни неща, само да трябва да ги видиш.

Прибираме се от морето. София ни посреща мрачна  и дъждовна, а аз мислено съм още на прекрасния плаж от вчера. 

Хладилникът е празен. Обратно в реалността. Трябва някъде да напазаруваме. Решаваме да се отбием в магазин, който ни е по път.

Не познавам добре разпределението в магазина и обикалям малко напосоки. На бързо съм си съставила списък и се опитвам да намеря продуктите, които съм набелязала.

Симпатична възрастна жена прекъсва лутането ми – „Извинявайте, може ли да Ви питам нещо?“. „Разбира се. Как да Ви помогна?“.

„Знаете ли как се приготвя тази риба? Пържи ли се?“, виждам, че държи опаковка котлети от сьомга. Сещам се за определението на шеф Манчев, че сьомгата е най-българската риба. Идва ми да се засмея, но се сдържам.

Обяснявам, че сьомгата е мазна риба и не е препоръчително да се пържи. Казвам как аз я приготвям – с лимон, зехтин, подправки, пека я във фолио около половин час и след това отварям фолиото, за да хване коричка.

Жената ме слуша внимателно. Като приключвам с обясненията казва „Странно нещо, Вие сте млада и вместо аз да Ви обяснявам как се правят нещата, аз Ви питам. Но никога не съм правила такава риба и реших да питам. А и нали казват, че човек  се учи докато е жив.“

Усмихвам се и потвърждавам – „Така е, винаги има какво още да научим.“

Жената ми се усмихва стеснително и казва „Все пак ще си взема друга риба. Не съм сигурна, че ще я приготвя добре, да не я похабя, че не е и евтина.“

Няма какво да кажа, усмихвам се и продължавам да преследвам продуктите от моя списък.

Мисля си за това, което каза жената – „Нали казват, че човек се учи докато е жив.“ Така ли е наистина? Продължаваме ли да се учим през целия си жизнен път или в един момент решаваме, че сме научили всичко необходимо. Не ставаме ли в един момент самодоволни и прекалено уверени в собственото си всезнание? Обичам да казвам, че е най-страшно, когато човек си повярва и мисли, че знае всичко в своята област. Много често тази увереност е лъжовна и подвеждаща, както за човека, така и за тези около него.

Често решаваме, че е по-добре да заложим на сигурно. Както жената от моята случка. Но нея мога да разбера, експериментите със сьомгата биха се отразили на и без това скромния й месечен бюджет. А ние какво оправдание имаме да не пробваме нови неща?!

Да опиташ нещо ново, да научиш нещо, колкото и малко да е то, това винаги ме е предизвиквало да действам. Ами, ако не се получи? Ще пробвам отново и отново, докато се получи. Как иначе се учи човек? Малко са ситуациите, в които е по-добре да заложим на сигурното и познатото. Сещам се за едно правило, което спазвам стриктно – за специален повод, винаги приготвям изпробван десерт 😊

Пробвате ли нови неща или залагате на сигурното? Обичате ли разнообразието или добре познатото ви е по-удобно и уютно? Напоследък е много модерно да се казва, че трябва да пробваме нови неща, да излезем от зоната си на комфорт. Не че не съм съгласна с това, но ми е някак преекспонирано. Това със зоната на комфорт е доста разтегливо понятие. Моята например е голяма, на мен новостите не ми създават дискомфорт, дори напротив. Но това съм аз, всеки е различен и е важно да намери собствения си ритъм, какво темпо на научаване на нови неща му пасва.

Всеки сам решава дали иска да учи или не. Както с много други неща в живота и това е въпрос на личен избор. Но е добре да помислим какво губим, ако не опитаме. Какво печелим знаем – удобство и комфорт, но колко трайни са те.

Аз лично предпочитам „дискомфорта“ на новото и непознатото. А вие?

Има вечери, които просто са обречени да бъдат идеални. Всичко се подрежда така, че да се чувстваш добре.

Вчера беше такава вечер. Със сигурност залезът, който беше перфектния декор на вечерта, допринесе много. А като има и море, кръгът съвсем се затваря. Няма как да не е прекрасно.

Всъщност и през целия ден нещата следваха някаква особена линия и всичко си беше на мястото. Няма какво да добавиш или да промениш.

Аз не съм точно сова, не съм и чучулига, нещо по средата съм, но повече с уклон към совите. Може би затова рядко ми се случва да посрещна изгрев. Залезите са ми по-близки някак.

Залезът е времето между деня и нощта и за мен винаги е имал специална символика. Сега като се замислям, прилича на моите Междувремия. Времето, в което денят не е свършил съвсем и нощта все още не е започнала. Време да спреш за малко и да се обърнеш към отиващия си ден. Какво ми се случи днес; какво можеше да направя различно; какво можеше да не направя; какво ми се искаше да направя, а не го направих; усмихнах ли някого днес, научих ли нещо ново…? Все въпроси, които си задавам по залез време.

И вие си задавате тези въпроси, нали?

Понякога си мисля, че си задавам прекалено много въпроси. Не знам дали е така, но дори и да е, на мен ми харесва. Знам си, че съм много любопитна, но винаги съм смятала, че това е хубаво.

Не ми се иска нещата просто да се случват около мен и аз да съм само зрител. Като си задавам въпроси и търся отговорите им, усещам, че съм част от играта, че мога да променя нещо. Дори да не направя най-правилното нещо, поне ще съм опитала. И винаги мога да тръгна по друг път, да направя промяна или в краен случай обратен завой (на нашата навигация сме дали настройка да избягва обратни завои и той (Пеню) все се опитва с ляво, дясно и т.н., но понякога и той казва „При първа възможност, направете обратен завой!“).

Въпросите, които си задавам ми помагат да следвам посоката, която съм избрала в дадения момент и да не се отклоня прекалено.

Нещо много встрани от красотата на залезите отидох. Отплеснах се и задълбах в размишления.

Каквото и да предпочитате – изгреви или залези, дайте си това време, за да намерите отговорите на вашите въпроси.

Природата е сложила рамка – начало и край, които се повтарят всеки ден.

Изгревът е начало на деня и край на нощта, залезът е край на деня и начало на нощта. Изгреви и залези, начало и край и така всеки ден, ден след ден.

И за финал на вчерашния ден и на идеалната вечер имаше почти пълна луна. Нали се сещате луна, море, лунна пътека (вчера си беше направо лунен булевард).

Пожелавам ви спиращи дъха изгреви и залези, на който да се наслаждавате в добра компания или пък насаме със себе си и отговорите, които търсите!

Много обичам корнишони, но тази година нещо ги няма, редовно проверяваме на пазара. Прибирайки се към София, решаваме че ще слезем от магистралата (в случая магистрала Тракия) и ще покараме малко по стария път. Никак не обичам пътуването по магистралата като е натоварено. И така хем ще избягаме малко от лудницата, хем ще видим дали няма да намерим корнишони, някъде край пътя.

Пътят всъщност е в добро състояние и сме доволни от тази спонтанна отбивка.

Започват селата и намаляваме скоростта, за да не пропуснем нещо интересно. От двете страни на пътя има сергии, отрупани с плодове и зеленчуци.

Виждаме пред една сергия няколко чувалчета с корнишони и веднага отбиваме.

„Краставички ли искате?“ ни пита мила баба. „Само на чувалчета ли ги продавате?“ питам аз, цяло чувалче ще ни е много. „Ами тук има едно набутано, вземете си него. Тази сутрин са брани.“ Изглеждат свежи, цветовете им още не са паднали. Пак ще са ни много, но не мога да устоя. „Тази година не е добра за краставиците, много е сухо и този горещ вятър…“, обяснява ми бабата. „Вземи си и праскови. Избери си, каквито искаш, има и по-узрели, има и по-твърди.“ Колебая се, мъжът ми не обича праскови, но като почвам да слагам в пликчето, не мога да се спра, толкова са ароматни. Виждам и сини сливи. „От нашата градина са, тези са от тази сутрин, другата касетка са от вчера.“ Тръгваме си и със сливи.

Продължава ме и след малко виждам симпатичен дядо с прекрасни домати, спираме до него.  „Ще ни дадеш ли малко домати?“, питам аз. „Ами как няма да ви дам. Ще видиш, че пак ще дойдеш и повече ще си вземеш. Сега им е времето, както бързо назряха, така и бързо ще преминат.“ Пълня пликчето, което ми подава.

Потегляме отново и си мисля, че сме приключили с покупките. Имаме прекрасни домати и хрупкави краставички, салата за следващите дни е ясна. И плодове купихме, какво повече ни трябва. И докато си мисля, виждам, че крайпътният асортимент се е променил. И от ляво и от дясно има маси със смокини, не много едри, наситено лилави, узрели и изкусителни.

Спираме при усмихната жена. „За хапване ли ги искате? Много са узрели и не стават за сладко. За сладко трябва да са по-зелени“. „Ще си ги хапнем“, казвам аз. „Той кой ли вече прави сладко?“, казва жената с усмивка. Аз всъщност правя домашни сладка, защото така знам какво има в тях, но точно тези смокини ще хапнем просто ей така, може и с малко сирене и бяло вино.

Казваме си „Чао“ с усмихната жена и вече май наистина сме приключили с покупките.

След малко се качваме на магистралата и пейзажът около нас се забързва. Скоростта се увеличава и неусетно стигаме София.

Разтоварваме багажа и се засуетявам да пусна пералня и разни битовизми ме поглъщат, след няколко дни отсъствие има да се свърши това-онова.

Вечерта правя голяма салата и си хапваме с наслада. Доматите имат вкус на лято, краставичките хрупат приятно…

Мисля си, че там извън магистралата има един паралелен свят. Свят изпълнен с труд и надпревара с природата. Каква ще е годината, ще има ли достатъчно дъжд, или пък ще е суша? Дано да няма градушки и мани! Хората в този свят се трудят, за да произведат вкусните плодове и зеленчуци, които слагаме на масата си.

Добре е по-често да се отбиваме от магистралата. Да намалим скоростта и оборотите, да избягаме от градската суета. Там в паралелния свят всичко се случва по-бавно и хората са по-различни. Някак по-мили и по-човечни са сякаш, черпят сили от земята, а ние сме се отдалечили твърде много от нея.

Вземам си една праскова и съжалявам, че не съм купила повече.

Следващата седмица като се прибираме от морето, задължително пак ще се отбием от магистралата. „Прав беше.“, ще кажа на симпатичния дядо, „Този път ще взема повече домати.“

Обичате ли си рождения ден? Аз много 😊

Имало е периоди, когато не приемах този ден за нещо специално. Ден като ден, какво да му е специалното. Случвало се е и да плача на рождените си дни… Имала съм си своите причини най-вероятно, знам ли и аз.

Но вече съвсем не е така. Рожденият ми ден е моя ден, началото на новата ми лична година. Ден за празнуване, ден за хубави емоции, споделени мигове, приятели, прекрасни пожелания, сбъднати желания, приятни изненади и какво ли още не.

Тази сутрин се събудих с усещане за нещо хубаво, което предстои. Някакви птички се бяха наговорили да пеят в захлас около прозореца, сякаш ме поздравяваха.

Денят се очертава да бъде прекрасен, слънчев и ведър. Има си предимства да си роден през лятото, хубавото време ти е почти гарантирано. Макар че, като бях малка страдах, че рождения ден ми е през лятната ваканция и приятелчетата ми ги няма.

Щастлива съм, че животът ми е изпълнен с толкова много неща, за които мога само да съм безкрайно благодарна.

Пожелавам си днес да е началото на още една прекрасна година за мен и за всички около мен!

Последните дни все сядам да пиша за лятното ни пътешествие и все с нещо друго се отплесвам😊

Вече показах някои детайли и сега ще се опитам да разкажа по цялостно като се надявам, че споделеното ще ви даде идеи и ще събуди любопитството ви да опознаете по-добре нашата северна съседка.

Нямам обяснение защо тази толкова близка като разстояние дестинация не е много популярна сред българите. Може би заради представата, която имаме за Румъния, не знам. Но според мен би било добре да променим отношението си. Не ми е особено приятно да го кажа, но изглежда, че Румъния ни е изпреварила в много отношения.

Първото ни впечатления бяха хубавите пътища, дори и „селските“ пътища са в много добро състояние. Ние пътувахме с кола, нямам наблюдение над обществения транспорт, но предполагам, че е добре организиран. Единствената ми забележка към пътищата е, че имаше не малки участъци без бензиностанции, добре е да се планира предварително необходимостта от зареждане, за да се избегнат неприятни изненади.

Маршрутът ни беше Русе – Брашов – Сибиу – Русе, като на връщане минахме през Трансфагарашан, за който вече разказах в За Пътищата и хората. От Брашов направихме еднодневно ходене до Сигишоара, ходихме и до Бран (няма как да не се отиде в замъка на Дракула, Дракула се експлоатира много и навсякъде има нещо, свързано с него) и Синая (двореца Пелеш и малкия Пелишор). В Брашов имахме три нощувки, а в Сибиу две. Не бяха много дни, ако имаше още и тях щяхме да уплътним с интересни места, но колкото толкова, както се казва.

Започвам със Сибиу, определено на мен ми хареса най-много. Вече разказах за очите на Сибиу в Някой те гледа, от които съм обсебена😊

Piața Mare (големия площад), Piata Mica (малкия площад), Площада на авиаторите, Моста на лъжите, Кулата на градския съвет, Крепостната стена и кулите…, изброявам много на бързо основните неща, които няма как да пропуснете. Зависи колко дни имате на разположение и как искате да ги прекарате.

За Сибиу бяхме решили, че просто ще се разхождаме и ще се наслаждаваме на града. Обичам да опознавам нови градове като се разхождам из улиците, спирам се да позяпам нещо, просто да седна някъде за кафе или похапване, да гледам местните хора, да се потопя в атмосферата. Ако искате да усетите града, задължително трябва да постоите на малкия площад, най-добре една вечеря там или поне кафе.

А на моста на лъжите внимавайте, поверието е, че ако излъжеш докато си на моста, той ще се срути. Е нямаше как да не питам мъжа ми дали ме обича, докато сме на моста. И познайте, мостът си е още цял 🙂

Много още мога да кажа, но спирам до тук, ако решите, някой ден ще си създадете ваши си впечатления.

Слагам няколко снимки за разкош и за да подплатя думите.

Брашов също е много красив град, а и е добра отправна точка за други интересни места, замъци дворци и разни чудесии.

Със сигурност ще се разходите по площада и ще разгледате Черната църква. Можете да потърсите най-тясната улица или въжената улица, която е широка малко повече от метър и като разпериш ръце я заемаш цялата.

Ако имате повече време, можете да се качите с лифта в планината Тимпа (станцията на лифта е много близо да централната част на града) и да погледнете града от високо. Гледката си струва, определено!

Приятно е и само да се разхождаш, улиците на града са оживени, но без да е пренаселено.

И за Брашов има още много за казване, но най-добре е да се види на място.

Няма как да не кажа и няколко думи за Сигишоара. Много цветен и живописен ми се стори или поне това, което успяхме да видим. И в Сибиу и Брашов сградите са цветни, но тук цветовете бяха по-ярки и наситени. Много ми хареса часовниковата кула, която си има разни фигурки, подобно на тази в Прага. Ние успяхме да видим само барабанчика, който отмерва точните часове, а един младеж, от който си купихме магнити ми каза, че „пълната програма“ е в края на деня, но не го разпитах повече, защото нямаше да сме там по това време.

И от тук малко снимки 😊

Няма да задълбавам в повече подробности, ако решите да посетите някои от тези градове, можете да намерите подробна информация из нета, а и винаги можете да ме питате. Идеята ми сега е само да ви пусна мухата.

И накрая няколко думи за храната. Знаете, че обичам да похапвам. Важна част от опознаването на дадена държава за мен е местната храна. И не е чудно, че още се боря с двата килограма, които качих докато бяхме в Румъния. Като чуеш румънска кухня, най-вероятно първото, за което сещаш е мамалига и има защо. Имаше всичко с мамалига. Аз по принцип това румънско нещо не го ям, само опитах, но все още продължавам да не го ям. Ядохме и техния вариант на кебапчета, по-малки са от нашите и имат някаква непозната за мен подправка, но са вкусни. На тема месо всичко доста прилича, на това, което си знаем. Странно за мен беше, че почти не се ядат салати. Салатите винаги бяха в края на менюто и определено не се радваха на популярност. Десертите не ме впечатлиха особено. Добре е да се пробват папанашите, нещо пържено подобно на поничка, полято със сладко и може би заквасена сметана, но и да ги пропуснете, няма да е голяма загуба.

Може би най-много се впечатлих от тестените им неща – гогоши (нещо средно между нашите едновремешни понички и мекици, но с всякакви пълнежи) и ковриги (гевреци в невероятно разнообразие, включително и пълнени с крем, сладко и какво ли още не), основно на тях дължа качените килограми, защото бях принудена да опитам колкото може повече, много са вкусни, потвърдено многократно. Имаше пекарни буквално на всяка крачка.

Обслужването в заведенията би могло да бъде и по-добро, с някои изключения, има какво да се желае в тази посока. Но нали трябва и нещо негативно да има да кажа, че то само суперлативи не върви 😊

Ами май си казах основните неща за Трансилванското ни приключение. Ако нещо ви е заинтригувало, с радост ще разкажа повече лично на по кафе или вечеря.  

Снощи чух нещо, което ме вбеси. Няма да изпадам в подробности, защото чутото касае само мен и този, който го е казал и аз ще трябва да намеря начин да се справя с това.

Само ще кажа, че ужасно се ядосах, чак се разревах, не че е нещо нетипично за мен да рева за глупости😊 След това се ядосах на себе си, че съм се ядосала… Сипах си чаша вино и се замислих.

Не знам как точно, но направих асоциация със случка от преди няколко месеца, на пръв поглед няма много общо между двете.

Преди няколко месеца, към 18 ч. нарамила сак, тръгвам за тренировка. Излизам от вкъщи и тръгвам да пресичам, по-удобно ми е да вървя по отсрещния тротоар. В блока срещу нас има магазинче и по това време обичайно има хора, които чакат на тротоара. Аз пресичам, но в момента, в който се качвам на тротоара нещо се заплеснах и се спънах в бордюра, който както и на много други места, е двойно по-висок от необходимото. Пред магазинчето чакат жена с малко дете и млад мъж.

Аз спъвайки се политам и се пльосвам точно в краката на мъжа. Сакът ми също се оказва на тротоара и при падането му се чува счупване, стъклената ми бутилка с вода най-вероятно (от тогава ходя с пластмасова). Усещам, че ме боли коляното, но май не е нещо страшно. Всичко се случва за секунди и като се осъзнавам все още съм в краката на младия мъж. Като си представяте цялата абсурдна ситуация, най-вероятно си мислите, че той ми е подал ръка, да се изправя или нещо подобно. Ами и аз това очаквах, но не… Човекът не помръдна, дори се обърна някак на другата страна. Жената с детето, която беше по-встрани, ме попита „Как сте? Можете ли да станете?“

„Мисля, че да.“ Отговарям не много убедително. Надигам се, поглеждам си коляното, само е ожулено. От сака ми тече вода. Като цяло май счупената ми бутилка е най-сериозното поражение. Поизтупвам се и решавам, че все пак ще отида на тренировка, изглежда, че съм си наред.

Тръгвам и си мисля за абсурдността на ситуацията. Не е обичайно жените да падат в краката на мъжете, би  трябвало обратното да се случва. Но шегата настрани, въобще не ми се побираше в главата реакцията на този млад мъж. Всъщност, липсата на реакция. Той не само, че не ми помогна, дори не ме погледна, не ме попита как съм…

Толкова ли безчувствени и бездушни сме станали?!

Като видиш, че някой е паднал, не е ли най-естественото нещо да му подадеш ръка, да се изправи?! Да го попиташ добре ли е и разни такива неща, които би трябвало да направиш без дори да се замислиш.

Като цяло около мен има много мили и добри хора и съм убедена, че не биха оставили човек, който е паднал, без да му помогнат. Но нищо не е идеално. Познавам и хора, които приличат на младия мъж от моята история.

Ще кажете, защо държиш такива хора около теб. Ами не винаги зависи от мен. Някои хора си принуден да ги търпиш.

Това, което съм научила е, че не мога да променя тези хора. Не мога, защото техните ценности са различни от моите, а да промениш ценностите на възрастен човек е почти невъзможно.

Това, което мога да променя е как реагирам на действията или бездействията на тези хора. Не очаквам, че моята реакция ще ги трогне или докосне, не е и нужно.

За мен ще е достатъчно да мога да запазя самообладание, когато чуя нещо отправено към мен от такъв човек. Да не се ядосвам, а да се усмихна и да продължа напред.

Вярвате ли в случайностите?

Аз обичам да казвам, че няма нищо случайно на този свят. Няма как да са случайност хората, които се появяват в живота ни, нещата, които ни се случват, също много често не изглеждат просто случайност.

На мен постоянно ми се случват някакви уж случайни неща. Тези дни си мислех за една бивша колежка. Канех се да й се обадя, нещо исках да я питам. И получих вест от нея по изненадващ и неочакван начин. Случайност просто😊А вчера ровех нещо из библиотеката и се сетих за една книга, потърсих я и като не я намерих се замислих на кого ли може да съм я дала. Вечерта се виждах с приятелка, не се бяхме срещали доста време, и тя ей така от нищото ми каза – „Не мога да намеря книгата, която ми даде. Пак ще я търся и ако не я намеря, ще ти купя нова.“ Предполагам, че е излишно да казвам, за коя книга ставаше дума.

На вас случват ли ви се такива неща? Как си ги обяснявате?

Аз по принцип съм склонна все да анализирам, да търся някакъв скрит смисъл и може би затова не приемам, че нещата се случват случайно. А дали не е по-добре да не се задълбочавам толкова? Понякога е по-лесно просто да се оставиш на „случайностите“. Ако прекалено се взираме в нещата, не пропускаме ли възможността да се насладим спонтанно на момента? Просто ей така. Мислиш си за някого, срещаш го случайно и отивате да пиете кафе или коктейли или правите нещо друго, без много да му мислите. Не знам…

Казвала съм си, че ще е хубаво да бъда по-спонтанна, но не ми се получава особено. Все нещо мисля и премислям. В крайна сметка, най-често се случва, това което е имало да се случва, без значение колко съм умувала.

Съгласни ли сте, че каквото има да става, ще стане? Аз доста пъти съм се убеждавала, че е така, но въпреки това, все още не съм се предала, анализиращата ми природа надделява. Когато съм в по-заплетена ситуация се опитвам да си кажа, да не се впрягам, да не се ядосвам и товаря, каквото има да става ще стане, но без особен успех.

Най-вероятно решението е някъде по средата. За някои неща си струва да помислиш, да ги огледаш от всички страни. Други спокойно можеш да приемеш такива каквито са и да не задълбаваш. Да не търсиш под вола теле, както ни съветва народната поговорка.

Често нещата не са такива каквито изглеждат, но понякога случайностите могат да бъдат просто случайности.

„Свири, свири, щурче…“, тази песен винаги ми напомня за лято. Всеки сезон има своите звуци. За мен най-любимият летен звук е щуренето на щурчетата. Обичам да слушам и плискането на морските вълни, но вълните се плискат и през другите сезони, а щурчета мога да слушам само през лятото.

Не знам как точно се казва това, което правят щурчетата – свирят или пеят, аз съм си решила, че щурят, по-естествено ми звучи.

Представете си лятна нощ, все още се усеща топлината, която се е натрупала през деня, но има и лек нощен полъх. Любими хора, хубава храна, свещи и щурчета… Какво повече ни трябва, за да се насладим на лятото.

Миналото лято едно щурче се беше заселило някъде из нашите саксии. Беше просто вълшебно. Няколко вечери се радвахме на неговото щурене. Мислехме си, че можем да го опитомим и да ни радва цялото лято, но то явно имаше други планове. Една вечер просто изчезна. Ослушвахме се с надежда, че ще се върне, но…

Може пък това лято да се върне, знам ли.

Около нашия блок все още са останали свободни площи и има къде да се приютят щурчетата.

Вие обичате ли да ги слушате? Има нещо отпускащо в тяхното щурене. Уж е само един звук, но действа много успокояващо, поне на мен.

Много ми е любимо вечер да се заслушам, пускам всички мисли да си тръгнат и се наслаждавам.

Пожелавам ви лято споделено с любими хора, изпълнено с незабравими емоции и озвучено от щуренето на щурчетата!