МЕЖДУВРЕМИЯ

Лято, август, събота…

Пак е ретрограден Меркурий, започна точно на рождения ми ден и си мислех, че това ще го омилостиви спрямо мен, ама не би.

Постоянно нещо се обърква, после се намества някак и пак отначало, не знам до кога.

В петък вечер пропътувахме над 200 километра да се видим се с един човек, но в събота сутринта, малко преди срещата, получаваме съобщение от него, че по спешност е влязъл в болница. В крайна сметка здравето е преди всичко, дано бързо да се оправи!

А ние рязко сменяме плановете. Решаваме да импровизираме и се самопоканваме на обяд при наши приятели. Бяхме планирали да ги видим, но набързо, само за кафе. Вече пътувайки, им звъня, да предупредя, че ще се явим по-рано от предвиденото. Отсреща чувам радостни възгласи „Супеееер, идвайте бързо“.

Те имат къща в едно село, с голям двор и огромно желание да посрещат навлеци като нас.

Пристигаме леко изнервени, пътят е тесен, а желаещите да избягат от градския пейзаж не бяха малко. Няма да се отклонявам в посока нивото на шофиране, всички сме наясно с това и някак като слезем от колите удобно забравяме, колко е безобразно, но това си е съвсем отделна тема…

Пред къщата има паркирани няколко коли и ние се споглеждаме изненадано. Някак не бяхме предвидили, че ще има още навлеци.

Домакините излизат да ни посрещнат, прегръдки, целувки. Оглеждаме другите гости, с повечето се знаем, но има и нови лица.

На поляната, под ореха, ни очаква дълга маса. Напрежението внезапно изчезва и си давам сметка, че някак нещата са се наредили по техния си начин. Оказали сме се точно там, където е трябвало да бъдем. Заобиколени от усмихнати лица, около масата, на средата на зелената поляна.

Времето спира. Август е, събота. Градът е останал някъде там далеч, мислите, които са ни тормозили през изминалата седмица са сложени на пауза. Всичко, което има значение се случва точно в това Августовско безвремие. До понеделник има много време.

Постепенно масата се отрупва. Салата от домати откъснати от градината, таратор от млади, хрупкави краставици, печени зеленчуци, кюфтета, които до преди малко са били на скарата, изпотени чаши.

Поглеждам през моята чаша бяло вино и си мисля. Колко изтъркано звучи, но колко е вярно. Какво му трябва на човек? Приятна компания, вкусна храна, чаша студено вино…

Разговорите текат свободно и непринудено, често избухваме в смях, забавляваме се. Просто ей така. Прехвърчат закачки, някой казва нещо, друг му довършва мисълта. Чувствам се прекрасно. Това им е хубаво на приятелите, когато и да им се натресеш, те приемат с отворени обятия.

Следобедът преваля, слънцето се е изтърколило нанякъде.

Надигаме се без особен ентусиазъм, но все пак е време да си тръгваме.

Сбогуваме се с всички по ред, прегръщаме се и безмълвно си благодарим за споделения обяд на тревата.

Пътуваме в мълчание, чувствам се натежала и олекнала едновременно.

Натежала от вкусната храна и приятните емоции и олекнала откъм мрачни мисли и офисни вълнения, които са останали далеч, далеч, там някъде в София.

В понеделник времето ще се забърза отново.

Шекспир е написал „Сън в лятна нощ“, но за спане ли са летните нощи? Не, нали 😊 Затова малко ще импровизирам с едно кино в лятна нощ. Много мога да кажа за летните нощи, но последната ми асоциация би била в посока сънища.

Още от дете обичам да ходя на лятно кино и бях много щастлива, когато открих „КИНОДВОР“ в Г8. Не е точно като в детските ми спомени, но усещането е приятно. Сядаш удобно, вдигаш глава и улавяш някоя проблясваща звезда… Селекцията на филми в Г8 определено ми е по вкуса, обичам да ходя там, не само на двора и вътрешните салони са уютни, любимо местенце.

Та с приятелка сме решили да ходим на кино, каня и мъжа ми с нас, той даже се съгласява, кой не иска да отиде на лятно кино?!

Харесваме си филм. Първо отиваме да хапнем нещо и малко преди началото се насочваме към нашата маса. Масите са за четирима, а ние сме трима и виждаме, че симпатична дама, се е настанила на четвъртия стол. Аз сядам до дамата и шеговито казвам на другите двама „Вие девите там по-встрани“ (отварям малка скоба, мъжът ми е дева, и приятелката ми е дева, няма да изброявам всички деви около мен, защото са много). Дамата се обръща към мен – „Деви ли казахте?“ „Да“ отговарям, „Само деви са се събрали около мен, малко да избягам“. Дамата се усмихва закачливо и казва „Това с бягството няма да ви се получи. И аз съм дева!“

Всички избухваме в смях. „Ами това е положението. Няма мърдане.“ заключвам аз 😊

Оглеждам дамата. Усмихната, с много къса бяла коса, с живи и някак светещи тъмни очи. Любима ми е тази прическа, къса, къса. И аз бих се докарала така, но на моето по-кръгло лице няма да стои добре.

Умълчаваме се в очакване на филма. Аз вадя цигара и преди да запаля, питам дамата – „Ще ви пречи ли цигарата?“

Тя ме поглежда някак особено. „На мен няма да ми пречи, на открито сме. Но си помислете на вас дали не пречи.“

Поглеждам я може би малко пренебрежително, не обичам да ме поучават, то кой ли обича…

Дамата се замисля за момент, сякаш се колебае, но все пак, продължава „Позволявам си да ви говоря така, защото точно завърших шестия си курс химиотерапия и някак задръжките ми са паднали.“

Поглеждам я изумена, тази толкова жизнена жена, със светещ поглед и някаква особена мекота, възможно ли е?!

Тя улавя погледа ми, усмихва се. „Много са болните вече, на смени се въртим постоянно, като в почивна станция, едни си тръгват, веднага идват други.“

Опитвам се да се окопитя, но успявам само да смотолевя – „А вие как се чувствате, добре ли сте сега?“

Пак ми се усмихва. „Добре съм, добре. Трябва да давам кураж на лекарите и сестрите.“

Не съм сигурна дали съм разбрала. „Ама не трябва ли да е обратното?!“ Някак без да се усетя питам аз.

„Те са много натоварени, трябва да ги подкрепяме!“, казва тя и пак се усмихва, а в очите й виждам много сила и мекота едновременно.

Съвсем загубвам дар слово и сконфузено мълча. За мое облекчение филмът започва и мога да скрия напиращите сълзи в тъмното.

Филмът е много хубав. Увлича те и те държи прикован към екрана. „Прекрасно лято“, заглавието идеално пасва на лятната нощ, но всъщност е многопластов и замислящ филм.

Гледам, но някъде на заден план в главата ми всякакви мисли си разиграват техен си филм.

Свършва, но почти всички остават по местата си, заслушани в една от песните от филма, която продължава да звучи дори и след финалните надписи. Нежна и докосваща песен.

Размърдваме се и дамата до мен се надига, успявам някак спонтанно да й протегна ръка, усещам силното ръкостискане, взирам се в тези дълбоки очи и се опитвам без дума да й кажа многото неща, който ми напират.

Тя пуска ръката ми и си тръгва, все така усмихната. Изчезва в лятната нощ.

Надявам се нейният филм да продължи още дълго и да има щастлив край. Никак не обичам бозавите филми, който завършват неестествено щастливо, но за тази дама искам, най-най-щастливия край.

Така ми се иска да напиша нещо жизнерадостно и весело.

Скоро, много скоро ще го напиша. Но точно сега не се чувствам така и имам нужда от нещо различно.

Защо си причиняваме всичко това? Не знам…

Понякога си мисля, че на мен нещо не ми е наред. И най-вероятно е така, но това няма да ме накара да се променя.

Няма да спра да вярвам и отстоявам ценностите си. Няма да спра да вярвам, че хората изначално са добри и само обстоятелствата понякога ги принуждават да бъдат лоши. Да потъпкват идеалите си и да обръщат гръб на човешката си същност.

Може да съм наивна идеалистка, но така ми харесва. Чувствам се добре дори когато се сблъсквам със заобикалящото ни двуличие и безочие. Чувствам се добре, защото мога да се погледна в огледалото без да ми се наложи да извърна глава.

Не съм идеална, макар че съм идеалистка. Имам си много трески за дялане. Все си мисля, че мога да бъда и по-добър човек, че мога да правя повече добри дела, че мога да помагам повече, със сигурност е така.

Толкова ли много искам? Хората да се уважават. Да си помагат. Да бъдат хора…

Бягането никога не е било моето нещо, като под бягане имам предвид физическата активност. Не си го и причинявам, но това не ми пречи да се възхищавам на хората, които го правят. Мисля, че има нещо освобождаващо в бягането, поне така ми изглежда отстрани 😊

Наскоро станах неволен свидетел на интересна случка. Пием кафе над плажа, буквално, две-три стъпала и си на пясъка. Съвсем наблизо е седнало семейство с две сладки дъщерички. Родителите седят и си ровят из телефоните, а двата бонбона се заиграват на плажа. До тук добре, нищо необичайно.

Ние не сме се посветили на телефоните си, а си говорим, съзерцаваме морето и разни такива лежерни занимания.

По едно време настава суматоха. Двете сладурки пищейки дотърчават при родителските тела. Бащата оставя телефона, става и започва да крещи нещо към плажа. Опитвам се да разбера към кого са насочени крясъците. По плажа върви мъж с едричко куче. Заслушвам се и си сглобявам картинката. Кучето е било пуснато свободно, двете момиченца са се изплашили от него и са хукнали към родителите си. Бащата взема нещата в свои ръце и започва да крещи на човека да си прибере кучето (доста по-грубо беше изказано). Човекът с кучето от своя страна крещи, че кучето е безобидно и така…

Не знам кой от двамата беше прав. Мога да дам аргументи в защита и на двамата и съответно да атакувам и двамата. Не това е интересното.

Като свърши словесната битка, бащата заговори, вече доста по-спокойно, на сладурките и аз наострих уши. Ще цитирам по памет. „Знам, че кучето ви е изплашило, но не трябваше да бягате така от него. Когато си в трудна ситуация бягството изглежда най-доброто решение, но не е. По-лошо е да бягаш.“ Ти да видиш!? Не съм очаквала, че този ровещ в телефона си, крещящ баща, така мъдро да говори на дъщерите си. Мислено се упрекнах, че лесно съм го сложила под общия знаменател.

Още неща каза той, много на място за ситуацията и поучителни в общо житейски план.

Съвсем вярно е, че често бягството е първосигналната ни реакция в трудни ситуации. Бягаме от проблеми, от трудности, от лоши новини, от хора… Бягаме и от себе си, от желанията и мечтите си, ако пътят към тях се окаже трънлив.

Бягайки обръщаме гръб на събитията и спираме да ги виждаме, не разбираме как се развиват и дали наистина са толкова страшни и неприятни, колкото са ни се сторили. Обръщайки гръб ставаме уязвими, не виждаме какво още се задава и съвсем не можем да се предпазим.

Съгласна съм с бащата, по-лошо е да бягаш. Сигурно е по-трудно, но си мисля, че си струва да се опитваме да се изправяме лице в лице с трудностите, които се изпречват на пътя ни. Може да се окаже, че черното не е толкова черно, когато се вгледаш добре. Може да се окаже, че големият проблем е просто дреболия. Може и да се окаже, че е нещо сериозно, но дори да е така, по-добре е да го видим ясно и да сме готови за него.

Помислете си следващия път, когато инстинктивно ви се прииска да избягате от нещо, ей така, просто останете и да видим какво ще стане.

На шега, на майтап, първите три месеца от 2023-та вече са зад гърба ни. И аз не знам как минаха. Колкото и да си повтарях, че няма да се оставям на ежедневието да ме повлече, сякаш се предадох. Не ми си иска да си го призная, но е така… Каквото-такова, не мога да върна времето назад. Случиха ми се и доста запомнящи се неща през тези три месеца, смислени и хубави неща, не беше само препускане и бързане.

И така на 1-ви април се замислих сериозно, не на шега 😊

Но пък знам, че не бива да сме прекалено сериозни, всичко се понася по-лесно, когато е поднесено с чувство за хумор. Обичам хората с чувство за хумор и много се лаская, когато ми кажат, че и аз попадам сред тях. Толкова е приятно да накараш някого да се смее.

Кога станахме толкова сериозни и спяхме да се шегуваме?!

Днес е доста подходящ ден да се замислим над това.

За мен е важно да мога да виждам смешното и забавното и в най-сериозните ситуации. Прекалената сериозност не ми е по вкуса, особено, когато някой се е взел твърде на сериозно. А най-любима ми е самоиронията. Удоволствие е да общувам с хора, който, както се казва носят на майтап и отговарят подобаващо на подадените им закачки.

Напълно съм съгласна с Радой Ралин – „Светът е оцелял, защото се е смял“

Да се смеем повече. Да караме хората около нас да се смеят и ние да се смеем с тях. Да се надсмиваме над себе си и над абсурдните ситуации, в които попадаме, а такива въобще не липсват. Това си пожелавам в деня на шегата!

На „нашия“ плаж има много красиви камъни. Най-разнообразни форми – кръгли, елипсовидни, триъгълни. Не мога да им устоя, събирам и събирам. Опитвам се да рисувам върху тях, за момента с променлив успех, но ми доставя удоволствие. Винаги съм се възхищавала на хората, които рисуват…

Та, ровя си аз онзи ден из камъните и си намерих сърце.

Каменно сърце?!

Станали ли са сърцата ни по-студени? Не знам… Иска ми се да не е така. Свързваме сърцето с любов, а любовта не може да е студена, нали?

Аз докато се наканя да напиша нещо за Новата Година и тя взе да остарява. И китайската нова година мина… Казано малко по-точно, остават ни 11/12 от 2023.

Януари е странен месец. След цялата еуфория покрай Коледа и Нова Година, изведнъж затишие. И някак ни превзема ежедневието, дните се редят един след друг и докато се усетим месецът свършил. При мен така се получи. Първите дни се опитвах да се съпротивлявам на рутината, но тя успя да ме победи. И така се оказах на 30-ти януари без много ясни спомени за последните седмици.

Все пак успях и да свърша някои смислени неща 😊, надявам се.

Още в самото начало на годината с една приятелка се заговорихме за цели. Тя ме попита – „Написа ли си целите за годината?“ Аз още не бях. Казах й, че аз последните години си пиша желания, не цели. Но тя ме провокира да се замисля. Според нея и вече съм склонна да се съглася,  трябва да има разделение между цели и желания.

Целите, ми каза тя, са нещата, които изцяло зависят от нас. Например – „Да спортувам редовно“ (това е и една от моите цели за 2023). А желанията са нещата, които искаме, но е необходима и външна намеса, за да се случат. Доза късмет, добро стечение на обстоятелствата и такива подобни.

Тази година приложих разделение – цели и желания. Всъщност с целите вече съм готова, остава да си формулирам желанията. Нещо обаче съм ударила на камък. Ще пренеса за 2023, няколко неслучили се желания от миналата година, но не мога да измисля нови. Не знам какво да си пожелая. Звучи малко като не знам какво искам, може би е така.

Спомням си, че едно от желанията ми за 2020 беше – „Да общувам повече с нови хора“, кажи честно. Само на мен може да се случи, в годината, в която не можехме да общуваме свободно и с близките си, аз да съм си пожелала да общувам повече с нови хора.

Та ще помисля добре какво да си пожелая за тази година. Казват – Внимавай, какво си пожелаваш. И аз така, ще подходя внимателно.

При вас как е? Цели или желания или и двете?

И при вас ли януари се изниза неусетно? Ще се опитам следващите месеци да бъдат по-изпълнени със смисъл. Няма да оставям дните да се изнизват просто ей така. Наскоро прочетох  книга, която много ме замисли. Един от главните герой разбра, че през следващите 24 часа ще умре внезапно. Той беше много млад и имаше толкова неща, които не беше правил, а му оставаха броени часове… Няма да задълбавам в сюжета.

Аз се замислих, че когато правя нещо за първи път, някак времето се забавя. Дори когато правя нещо старо, но на ново място или по-нов начин ме изпълва усещане за смисъл. Да прочета нова книга, да гледам филм, които не съм гледала, да вечерям за първи път в някой ресторант, да вървя за първи път по улиците на някой град, да спя за първи път в новата „къща“, да видя за първи път изгрева от нашата тераса, да се усмихна на някой непознат… Има толкова неща, които не съм опитвала, не съм правила, не съм помирисвала.

Ако ви заинтригува книгата, казва се „Първият, който умира накрая“ от Адам Силвера.

Пожелавам ви смислени и незабравими 11/12 от 2023 😉

Дойде и този момент. По това време обръщаме поглед назад. Какво направихме през тази година? Какво постигнахме, в какво се издънихме? За какво плакахме и на какво се смяхме? Ще запомним ли отминалите 365 дни или ще потънат в забравата на тези преди тях?

И аз се поддавам на желанието да оценя изминалата година. Странна година беше. Имаше от всичко. Много щастливи моменти, но и не малко сълзи. Много вълнение, стремежи и разпалени страсти. Имаше и подем, но имаше и застой. Бих казала, че не беше скучна. Определено има какво да запомня от нея. Научих важни уроци, стигнах до някои прозрения. Имах и разочарования. Намерих нови приятели, разделих се със стари.

Какво още да кажа?

Не е лесно да събереш на една страница цяла една година. Мислех си, че самата дума Равносметка е интересна. Какво точно означава? Да подравниш сметката?! 😊Можем ли винаги да я подравним? Не знам. Всеки ден е съвкупност от нещата, които правим, мислим, чувстваме. Всяка година е съвкупност от дните в нея. Животът ни е съвкупност от годините, които сме изживели. Понякога надделява хубавото, друг път лошото. И все така…

Мисля си, че важното е вътрешната ни сметка да е равнена. Да продължаваме напред с усещането, че ни предстоят много хубави дни. И лошите няма да ни подминат, но все ще намерим сили да ги преборим. Така си мисля.

И докато още сме в старата година, нека да й благодарим, да й се усмихнем. Да почерпим сили от нея и от всички преди нея, за да посрещнем Новата.

Кралят умря! Да живее Кралят! Така е и с годините. Старата си отива, да живее Новата!

По това време на годината сякаш ставаме по-добри. Коледният дух ни завладява и ни се иска всички да са щастливи. Участваме в благотворителни каузи, даряваме или просто помагаме. Всеки според усещането и възможностите си.

А аз ще ви разкажа за още една малка добрина, поредната, която добавям към поредицата – 1 и 2 част.

Този път историята е на моя приятелка, но ще я разкажа от първо лице, за благозвучие😊

„Имам среща и съм се разбързала, че нещо окъснях. Влизам в метрото и се засилвам към „въртележките“. Напоследък плащам с телефона, много е удобно, не се занимаваш с билети и разни такива. Доближавам телефона, но нещо не сработва. Изписва някакво съобщение. Поглеждам телефона, операцията е минала и уж всичко е наред, но „въртележката“ не ме пуска. От другата страна е застанал мъж с три деца. Нещо чакат. Явно ме е видял, че се суетя. Докато се усетя, той се приближи и маркира картата си. „Въртележката“ ме пуска най-накрая и преминавам от другата страна. Поглеждам мъжа, дори не знам какво да направя. Благодаря му и продължавам. Може би не му благодарих достатъчно! Не знам. Но не бях подготвена да реагирам, стана толкова бързо и неочаквано.“

Кратичка история, но много мила. Материалната стойност на жеста е нищожна, но емоционалната… Случвало ли ви се е най-неочаквано да получите помощ от непознат човек? Просто ей така, без показност, неочакван жест на доброта.

Оглеждайте се повече. Може някой близо до вас да има нужда от помощ 😊

Много ми се иска да бъдем по-добри. Не само около Коледа…

Разказвала съм за привързаността си към хартиените писма и картички.

(Кики, ако четеш това – Моля те, прости ми, че се забавих толкова с отговора! Ще се реванширам!)

И тази година ще спазим традицията да изпратим картички за Коледа. Отивам в близката до офиса пощенска станция, да купя марки. Заставам на гишето и питам „Може ли да си купя малко марки?“ Симпатичната дама на гишето влиза в тона ми „Колко малко?“. Уж ги бях преброила, ама пак почвам да пресмятам „Една за Америка, две за Европа и седем за България.“ „Не са толкова малко“, казва тя и почва да рови из разни чекмеджета.

Докато чакам се оглеждам. И я виждам, вдясно от мен – Кутията.

Усмихвайки се питам служителката – „Извинявайте, какво правите с писмата?“. Тя ме поглежда някак укорително. „Ама как какво, изпращаме ги по предназначение.“ Наистина ли, мисля си аз. „Аз мога ли да пусна писмо?“ питам малко неуверено. „Може, как да не може, всеки може да пусне“, малко сърдито ми отговаря дамата. Замисля се и допълва – „Ако ще искате апартамент, уточнете в кой квартал, че да не се затруднява Дядо Коледа.“

Други неща бих му поискала на добрия старец. Миналата година му писах писмо, тази още не съм. Имам още време, две седмици до Коледа. Ще взема да го напиша това писмо. Може да го споделя с вас, не знам още, ще видим.

Вие написахте ли си писмото до Дядо Коледа?