МЕЖДУВРЕМИЯ

Докато се наканя да напиша, че вече усещам пролетта да се прокрадва и тя взе, че направо дойде, за една нощ сякаш. Тъкмо да й се зарадваме и даде заден, по мартенски, до последно се опитва да ни държи в напрежение.

Дръвчетата малко се подлъгаха и побързаха да извадят цветове, нетърпеливи да ни зарадват. Както каза мъжът ми, те явно не са гледали прогнозата за застудяване 🙂

За хората е лесно, събличаш якето, после пак го обличаш. От кога чакам да разхвърлям зимните дрехи и да ми стане леко, леко.

Обичам всички сезони, но пролетта ми е най на сърце. Усещането за пролет не може да се сравни с нищо. Цъфтящите дървета, нежното пролетно зелено, птиците, вятъра, пробуждането… Толкова е банално и толкова вълшебно. Повтаря се всяка година, но няма да ми омръзне.

Преди две седмици почувствах, че пролетта наистина е дошла. Бяхме в любимата Хисаря за уикенда. В събота се насладихме на слънчев обяд, навън, на припек. Беше толкова хубаво, чак малко нереално. Какво му трябва на човек, приятен събеседник, слънце, чаша добре охладено розе, вкусна храна… И си казах, да, вече е пролет.

И като се занизаха едни дъждовни дни… Вчера за малко си починахме от дъжда, но днес небето пак е сиво. Тази пролет е решила да ни разиграва. Но дори и в дъждовните дни усещането за пролет си остава. Чувствам се по-жива някак, дните са по-дълги и цветни, слънцето (когато го виждаме) грее по-ярко и стопля душите ни.

Нека да е пролет!

Викате ли Неволята, когато изпаднете в безизходица?

Всички знаем приказката и често призоваваме „Викай Неволята!“

Помага ли неволята, когато я повикаме на помощ? Аз лично не съм привърженик на това да оставиш някой да се оправя сам. Но може би понякога е полезно. Прекаленото обгрижване и „помагане“ може и да не са винаги най-доброто, което можем да направим за някого.

Вчера се озовах в ситуация. Доста тривиална, но за мен си беше изпитание. Не мога да паркирам успоредно, или т.нар. „софийски гараж“. И съм сама, прибирам се и трябва да паркирам. Хубаво място за паркиране около нас е като да спечелиш петица (хайде да не е шестица :-)) от тотото. И ти да видиш, точно срещу нас е перфектното място, достатъчно голямо да паркира лимузина и аз решавам, че ще се пробвам с нашата дребна количка. Естествено точно тогава зад мен се подреждат няколко коли. За момент съм склонна да се откажа от прекрасното място и да търся друго, макар и по-далеч. Но нещо все пак ме кара да се пробвам. Пускам аварийките и се започна, първи опит много далеч от желаната позиция, втори почти толкова зле. Задната камера е зацапана и почти нищо не виждам, изнервените коли отзад сякаш нарочно светят в огледалата… Спрях да броя колко маневри направих. Помислих си за Невoлята и я призовах, но нямаше полза. Най-вероятно и тя милата, като мен не може да паркира ;-). Почти физически усещах нетърпението на шофьорите, оказали се злощастно зад мен в този момент. Но вече не можех да се откажа. След петдесетата маневра някак успях да прибера колата достатъчно, за да пусна събралата се колона да се измъкне от моя капан.

Излязох от колата и въздъхнах дълбоко, свърши се с тази мъка. Някак бях дори доволна от себе си. Да, изложих се много, да направих задръстване, но все пак паркирах. Това ли е то, да извикаш неволята? Въпреки всичко да успееш. Да превъзмогнеш неможенето си и да продължаваш да опитваш, както обичам да казвам – тъпо и упорито.

Не знам дали Неволята съществува, но знам, че всъщност можем повече отколкото предполагаме. Ако си позволим да опитваме, колкото пъти е нужно, със сигурност ще се справим с всичко. Някой неща ни се получават от раз, за други са ни нужни повече (доста повече) опити, но накрая нещата се получават.

Вие позволявате ли си да опитвате или просто подминавате перфектното място за паркиране, когато изглежда трудно и продължавате в търсене на нещо по-лесно?

П.П. Ако познавате добър инструктор, моля да ми препоръчате. Твърдо съм решила да взема няколко урока 🙂

Усмихвате ли се? Просто така, без причина. На непознат. На някой, с когото се разминавате.

Не бих се определила като усмихнат човек. По-скоро мисля, че съм малко меланхолична, с тъжно излъчване понякога. Но случка от последните дни ме накара да се замисля. А дали е така?

Засичам се следобедно с колежка. Нещо си мия. Тя застава до мен и възкликва. „Ей, сладкишче, къде си? Не те засяках сутринта и не ми тръгна деня. Няма я усмивката.“

Мигам малко сконфузено. Ама за моята усмивка ли говори?

Даже не знам как се казва колежката. На един етаж сме и се засичаме редовно. Сутрин на асансьора, на машината за вода. В кафето. Поздравяваме се. Разменяме по някоя дума. Така съм свикнала. Поздравявам всички. Усмихвам им се. Пожелавам хубав ден, лека работа и разни такива неща. Това е част от мен. Не мога да просто да се разминавам с хората. Дори се самопредизвиквам, когато някой е намусен, да му се усмихвам още по-ентусиазирано.

Много мило ми стана от думите на колежката. Моята усмивка, моят поздрав са нещо, което има значение. Не са останали незабелязани.

Всички имаме нужда от усмивка, от мила дума, от поздрав, от човещина.

Понякога потънали в мислите си не забелязваме хората, с които се разминаваме. Сякаш се движим на автопилот и не присъстваме напълно, уж сме тук, а всъщност не сме съвсем.

Изключете автопилота. Усмихнете се! На себе си. На човека до вас. На тези, с които се разминавате. Погледнете хората. Надникнете в очите им. Усетете, това което не се вижда. Може точно в този момент вашата усмивка да е нужна. Може някой да се чувства тъжен и една усмивка да е слънчевият лъч, който ще разсее тъгата. Една усмивка само…

Надявам се моите размисли да са ви накарали да се усмихнете 🙂

Уикенд по женски. Море. Спокойствие. Хармония. Изгрев.

С две приятелки сме на морето за почивните дни. Пътуването минава неусетно, забелязали ли сте, че почти винаги пътят нанякъде е по-кратък от този навръщане. Когато всичко предстои виждаш нещата по различен начин.

Пристигаме по светло и едва разтоварили багажа отиваме да видим морето.

А то ни посреща с едно такова спокойствие, гладко и прозрачно. Захласваме се по любимите ми камъни на нашия плаж, търсим съкровища.

Трудно ни е да си тръгнем от плажа, но все пак ще сме съвсем наблизо. Пак ще дойдем да го поразсеем от зимната му летаргия.

Пазаруваме набързо в местното магазинче за плодове и зеленчуци. Продавачът се разнообразява като ни пуска някакви шегички. Но ние не поемаме много, много, имаме вечеря да приготвяме.

Няма да изпадам в подробности. Както се казва „Каквото се случва на морето, си остава на морето.“ 😉 Но не мога да не отбележа, че вечерта беше прекрасна. Храната, виното, сладките приказки, смяха, споделеността, размислите, вдъхновението…

В някакъв момент решаваме, че ще станем за изгрева. Аз предварително съм проверила, че изгревът е в 7.30 ч. Съвсем човешко време. Едната девойка размисля и решава, че ще остане да си доспива, разбираемо, все пак си легаме по някое време.

Ставаме двете посрещачки, пием кафе в тишината, стъпваме на пръсти и се изнизваме безшумно.

Вървим към плажа и съмненията ми, че хоризонтът се е скрил зад плътни облаци, все повече се затвърждават, но… каквото-такова.

Казвала съм, че ранното ставане съвсем не ми е силна страна. Но винаги, когато успея да се окажа на подходящо място за посрещане на изгрева, се чувствам вълшебно. Има някаква магия в това да видиш как слънцето се подава от хоризонта. Небето, цветовете, светлината… и аз.

Е, не е точно това, което ми се е искало да бъде. Хоризонтът се е барикадирал с облаци и вълшебството ще се случи някъде там зад тях. Но въпреки това е вълшебно. Небето розовее и морето му отговаря приглушено.

С очакване гледаме часовника и в 7.30 ч. поздравяваме раждащият се ден.

Нещата се случват дори, когато условията не са идеални. Денят започва дори и слънцето да е скрито зад облаците.

Моментът е прекрасен и изпълнен със смисъл и споделеност. Да, не е експлозия от цветове, по-скоро е феерия. По-меко и приглушено, повече нюанси, повече мекота. Често пропускаме моментите, защото не са точно това, което сме очаквали, а може би са нещо много повече, но ние не успяваме да го видим и оценим.

Преследвайки очакванията си, пренебрегваме, това което имаме, това което е пред нас. Погледът ни е вперен някъде далеч към съвършенството и недоглеждаме това, което е точно пред нас.

И тогава, то все пак изгря. Въпреки всичко и заради всичко…

„Моля те пусни ме и ще ти изпълня три желания!“

Всички сме чели приказката.

Могат ли три изпълнени желания да ни направят щастливи? Може ли всичко, за което мечтаем да са побере в три желания?

Сигурно сте си мислили какво ще си пожелаете, ако държите в ръце златната рибка. Замислих се и аз като гледах този рибар.

Не ви ли изглежда тъжен? Или замислен? Не знам, по-скоро си мисля, че е тъжен, угрижен някак. Какво да си поиска от златната рибка? А тя ще го изпълни ли или ще отплува далече в необятното море?

Защо все чакаме да се появи някой или нещо, за да изпълни желанията ни? Защо все търсим решенията извън нас?

Много въпроси станаха. Ама някак така ми се получи.

Паднах. Буквално. Вчера сутринта. Тръгваме за работа. Уж внимавам къде вървя. Тротоарът надолу изглежда без лед, стъпвам по-уверено и тогава, бум. Докато се усетя бях по дупе. Съвсем малко се подпрях на дясната си ръка и усещам лека болка.

Ставам, май всичко ми е наред. Оглеждам се. Малко ме боли място на приземяване и ръката, но като цяло няма сериозни поражения. Това е добре. Продължавам.

Докато пътувам с метрото си припомням едно друго падане. Тогава беше доста по-драматично. Проснах се на тротоара. В краката на един господин. Отивах към фитнеса. Някак се спънах в един бордюр и полетях. Паднах лошо. Едното ми коляно беше ожулено, ръката натъртена, бутилката с вода в сака се счупи, потече… И всичко това точно в крата на един господин, вървящ срещу мен. Той не само, че не ми помогна да стана, ами дори не ме попита дали съм добре. Не можех да повярвам, че някой може да реагира така, по-точно да не реагира въобще в подобна ситуация. От близкото магазинче, излязоха хора да ми помогнат, а господинът просто си продължи по пътя. Не беше толкова зле колкото изглеждаше, само пропуснах фитнеса. Беше доста неприятно преживяване и то не заради физическата болка, отношението беше това, което се запечатва. Болката премива.

И защо разказвам тези паднали истории може би ще се запитате, не е кой знае какво.

Тези дни ви показах детските идеи за площада, на които случайно попаднахме във Варна. Освен тях из града са разпръснати пожелания на децата за 2025. Пак така различни деца изреждат допълващи се пожелания. Трогатели и мили пожелания, докосващи с невинноста и неподправеността си. Едно от тях е много е точно по темата с паданията (или паденията).

В щурото ни ежедневие често не поглеждаме надолу и може да пропуснем, че някой е паднал. Бързаме, препускаме, състезаваме се с времето и пропускаме толкова много. Гледаме само напред и нагоре, често си го пожелаваме – „Само напред и нагоре!“. Но животът се случва се и някъде долу.

Пожелавам си винаги около мен да има хора, които ще погледнат и надолу, който ще ми подадат ръка, когато падна и ще ме вдигнат. Падания и падения неизбежно ще има.

Аз обещавам, че няма да подмина с безразличие никой паднал по пътя ми. Винаги ще подам ръка и ще се опитам да помогна.

Понякога една добра дума, една усмивка, една прегръдка са достатъчни.

Ето и другите пожания:

Миналия уикенд ходихме до Варна. Ей така без причина, просто на разходка.

Обичам Варна, но откакто си имаме наше местенце някъде надолу на юг, рядко ни се отваря ходене натам. И така решихме да си откраднем два дена в зимна Варна.

Изкарахме си повече от добре, накрая и сняг заваля. Беше доста странно да гледаме морето през падащия на парцали сняг и пясъка бавно да побелява. Не бях виждала морето такова.

Но малко се отплеснах, друго искам да ви разкажа.

Докато се разхождахме без цел и посока, витрината на един магазин ме привлече неудържимо. Мъжът остана отвън и се размотаваше отегчено. Аз се замотах, пробвах няколко неща, накрая и се сдобих с шарена блузка срещу зимната сивота 🙂

Очаквах, че ще бъда посрещната с мърморене, но…

„Ела, ела да видиш!“

Срещу магазина на голямо платно (не знам дали платно е най-точно, но не ми идва по-подходящо определение) виждам детски рисунки и много надписи. Приближавам и се зачитам. Трябваше ми малко време, да обхвана всичко и да разбера идеята. Площада през погледа на децата. Фондация за детско развитие Калейдоскоп и Община Варна са представили идеите много вдъхновяващо.

Толкова свежо. Захласното четях и разглеждах… Детето в мен беше във възторг, а и възрасната също 😉

Опитах се да снимам (със сигурност не съм успяла да обхвана всичко) и просто ще ви покажа някои от снимките.

Четох и препрочитах сладките детски послания и ми беше едно такова леко и приятно.

Припознах се в почти всички детски желания. С мъжа ми още си подхвърляме закачки вдъхновени от децата.

Дано и вас да са ви докоснали!

Десет, девет, осем, седем, шест, пет, четири, три, две, едно… Честита Нова Година!

Така започват годините. Шампанско, целувки, прегръдки, любими хора, фоерверки, блясък, пайети, музика (дунавското, накъде без него), отрупани маси, баница, късмети, баклава, пожелания, пожелания и още пожелания 🙂

Дотук добре.

А как продължат годините? В кой момент Новата година вече не е нова, а става поредната? Кога спираме да се вълнуваме от новото и се оставяме на рутината? И защо чакаме цели 365 (понякога 366) дни, за да започнем отначало?

Много клишета има по темата. Много символи и ритуали и някак се изгубваме в тях.

На мен 2025 ми започна повече от добре, как ще се развие предстои да разбера.

Последните години си избирам дума на годината. За 2025 си избрах СПОКОЙСТВИЕ. Няколко дни мислих, коя ще ми е думата и тя някак се спотайваше, но онзи ден се появи. Видях се с една приятелка и както се разхождахме, я попитах дали си е избрала дума. Тя каза, че още не е и аз без да му мисля, казах, че моята ще е СПОКОЙСТВИЕ. Тя ме погледна и каза „Знаеш ли, и аз си мислех за същата.“

И така имаме си дума.

Защо точно СПОКОЙСТВИЕ? Малко се изненадах от себе си, но някак така го усетих.

Пожелавам си СПОКОЙСТВИЕ, за да мога да изживея таза година на пълни обороти. Малко противоречие се получава може би, но това е само привидно.

Да си спокоен, не означава да си в покой, не означава да спреш, поне според мен. По-скоро означава да си уверен, да не се поддаваш на вихъра от неспирни притеснения и страхове, които се опитват да те извадят от равновесие. Да си стабилен и да вървиш по пътя си, да вземаш завоите плавно и да прескачаш с лекота дупките.

Да си спокоен, за да се насладиш на цялата палитра от емоции, да се потопиш в тях и когато искаш да изплуваш.

Да се смееш, когато ти е смешно, да плачеш, когато нещо ти дотежи.

Да си спокоен, според мен е да си в хармония със себе си.

Вие имате ли си вече дума на годината? Или това ви звучи глупаво? Може и така да е, но на мен ми харесва.

2025 вече си тече. Как ще преминем през нея в голяма степен зависи от нас.

Декември. Официално е зима и си й личи.

Ние след обиколките из станата за Коледа, решихме да избягаме малко на морето, да се спасим от суматохата.

Тук е прекрасно, толкова спокойно, че чак не ти се вярва. Само малко ни изненада времето. Един такъв остър, северен вятър се вихри навън. Както отбеляза мъжът ми – „Има духовен живот в нашето село“ 🙂 Обичайно не духа толкова…

И морето е много сърдито. Буйни, високи вълни се разбиват настървено в брега. Но цвета на водата е уникален, някак сиво-зелено, изкрящо на фона на мрачното небе. Мога да го гледам с часове и да не ми омръзне (все пак, ако може да е по-топло).

Разхождаме се небрежно, опаковани и щастливи и в далечината нещо се лилавее. Познавам пътя и знам, че там лятото има лавандула, но сега, в края на декември?

Приближаваме и ти да видиш, лавандулата е нацъфтяла, ама обилно и щедро, както през лятото. Спирам да й се порадвам. Не мирише много, може би защото е студено, но е толкова красива…

Оглеждам се, не се вижда жива душа и срам-несрам, не се сдържам и си набирам букет от лилавата прелест.

Прибираме се със зачервени носове и широко усмихнати.

Подреждам букета във ваза и му се възхищавам прехласната. Слагам го на централно място и често си го поглеждам. И като го погледна, сякаш лятото ми намига – „Скоро ще дойде и моето време“.

може и да изглежда, че това писмо е закъсняло, но всъщност съвсем не е.

Така и не се наканих да ти напиша какво искам за Коледа, може би защото получих първия подарък още в началото на декември 🙂

А и по-добре да дам възможност на всички, които имат съкровени желания, да получат цялото ти внимание, да не се разсейваш с писма от такива като мен, които нищо не искат.

Затова реших да ти пиша следколедно. Тази година поне не можем да се оплачем от липсата на сняг. Надявам се, че не си имал проблеми с шейната. Как си ти? Какви ги вършиш след като Коледа отмина? Сигурно си много изморен и сега си почиваш. Аз на твое място бих се изпънала на някой плаж 😉 Представям си колко си бил натоватен. Да прочетеш всички писма, да подготвяш подаръци, да сбъдваш мечти, да създаваш радост… Очакванията към теб са толкова големи и сега след цялата суматоха и суетня е време да си починеш.

Аз искам само да ти благодаря! За всичко! За това, че те има за мен и всички като мен, които са избрали да вярват в теб…

С една приятелка си говорехме и тя ми разказа, че племенникът й тази Коледа категорично заявил, че ти не съществуваш. Представяш ли си?! Бяхме много възмутени. Колкото повече години минават, аз вярвам все по-силно че съществуваш. Имам нужда да вярвам. Може би звучи малко (или много) откачено, но аз съм убедена, че съществуваш. Докато има и едно дете, което се обръща с молба към теб и ти доверява желанията си, ти ще съществуваш.

Пораствайки хората спират да вярват в много неща. Защо става така?

Защо обръщаме гръб на детските си копнежи и мечти и избираме скучното ежедневие на възрастните.

Скъпи Дядо Коледа, (е май все пак ще поискам нещо) моля те направи така, че повече хора да повярват в теб. Моля те, направи така, че и след Коледа да бъдем по-човечни и добри. Да запазим магията от празничните дни през цялата година. Да мислим повече за другите, да ги радваме с подаръци и мили жестове. Да забелязваме красотата около нас, да я създаваме, когато липсва.

Да изпълваме дните си с повече смисъл.

Благодаря ти!

Ще се оглеждам през цялата година за знаци от теб. А ако решиш да ми отговориш, няма да има по-щастлива от мен!

М.