Категория: … Нещата и хората

Поне за ден да спрем да се оплакваме. Възможно ли е?!

От време на време си поръчвам „загадъчна“ кутия с козметика. Предварително се знаят само някои от продуктите, другите са изненада. В една от последните, наред с кремчетата имаше комплект с карти. 30 карти за 30 дни, всяка карта е предизвикателство. Всеки ден правиш нещо, което ти помага да подредиш света около себе си и ти разкрива чудесата на минимализма. Разказах на приятелка и малко на шега решихме заедно да преминем през предизвикателствата.

Правим го 😊 Малко сме хаотични и след повече от месец сме още на 5-тата карта (остават още 25), но пък се стараем да изпълняваме предизвикателствата осъзнато.

Петото определено ми допадна – Не се оплаквай цял ден! Мисля  си, че не съм мрънкало. Не обичам да се оплаквам. Но както каза приятелката ми, като коментирахме предизвикателството, „и аз си имам моите тъмни моменти“. То кой ли си няма? Но на някои хора са им в повече.

В понеделник започнахме. Никакви оплаквания. Наблюдавам се и като усетя признаци на недоволство, мрънкане или нещо подобно, се опитвам да се спра. Не успявам винаги, промъква се някое оплакване, но определено виждам разлика.

(Само малка вметка – не си падам по позитивната философия или както там се нарича, това, което ни призовава да мислим само позитивно, да реагираме на всичко позитивно и т.н. Според мен моментите трябва да се изживяват, така както ги усещаме. Понякога сме тъжни, угрижени, разтревожени и какво ли още не. Случват ни се гадости и имаме нужда да ги преодолеем. Губим хора и неща и имаме нужда да ги изстрадаме. Важното за мен е да сме осъзнати, да познаваме и овладяваме емоциите си, не че е лесно.)

Та обратно на оплакванията или по-скоро липсата на такива. По някое време в понеделник се усетих, че ми е едно лекичко и приятно. Денят си беше съвсем обикновен, натоварен и забързан. Но това, че си налагах да не се оплаквам, ме караше да видя ситуациите по различен начин.

Понякога просто си мрънкаме, ей така заради самото мрънкане, сякаш по инерция. И това неусетно ни натоварва емоционално, дните ни изпълнени със срокове и спешностти стават още по-напрегнати. Оплакването ни пречи да се фокусираме върху истински важните неща, замъглява преценката ни.

Някъде съм чела, че негативните емоции, ако не им обърнем внимание, изчезват след няколко секунди. Но ако им обърнем внимание, могат да ни тормозят с часове и дори дни. А оплакването е точно това, обръщаме внимание на негативното в нас и около нас. То ни оплита в мрежите си и няма измъкване.

Мисля да продължа с това предизвикателство, колкото повече, толкова повече. Някои дни ще е по-трудно, други напротив. Може би по някое време ще ми стане навик 😊

Представете си само. Никой около вас не се оплаква. Всички виждат решенията, а не проблемите. Трудните задачи са възможност да научим нови неща. Лошото време е прекрасно да си полегнеш с книга в ръка. Няколкото излишни килограма ни мотивират да спортуваме. Оставям на вас да допълвате…

Ще се опитате ли? Поне за ден!

Разказах ви за моята спасителка с бяла кола в Градът е голям и спасение дебне отвсякъде – 1 част и не мога да се стърпя да не разкажа и за един спасител на колело, който се появи в точния момент. Сигурна съм, че на нас хората ни е естествено заложено да правим добрини. Може би сме позабравили малко и затова ми се иска да разкажа и за спасителя с колелото, хубаво е да си припомняме по-често, колко е лесно и нормално да направиш нещо добро.

Прибираме се от работа с мъжа ми и нещо си говорим. На един светофар шофьорът от съседната кола нещо ни ръкомаха. Мъжът ми си отворя прозореца и човекът обяснява, че едната ни задна гума е много мека. Отбихме в страни и тя си беше направо на капла… Спогледахме се, ами сега… Мина ми през ума, че ни се случва за първи път да спукаме гума. Първата си обща кола купихме в далечната 2004 и оттогава караме активно, но не ни се беше случвало да спукаме гума. Веднъж ни бяха срязали две гуми едновременно, но това е една друга история.

Мъжът ми запретна ръкави (буквално 😊) и се захвана да сменя гумата. Аз си стоя отстрани, не мога да му помогна. Той извади крика и резервната гума и започна да развива болтовете. С болтовете се справи бързо, но като ги свали гумата упорито отказваше да помръдне. Обадихме се на познат с повече познания по темата и той обясни, че алуминиевата джанта „залепва“ за нещо си метално и си е зор да се свали. „С ритници ще стане“, заключи той и мъжът ми започна да раздава ритници. В разгара на схватката едно момче на колело спря до нас. „Имате ли нужда от помощ?“ „Май да“, отговорихме двамата едновременно. Момчето остави колелото и обясни същото нещо с метала и алуминия… Мъжът ми се опита да му благодари и той скромно му каза – „Колко съм се мъчил с такива, работил съм в сервиз и имам известен опит, затова реших да Ви помогна.“

Битката с гумата се обърна в наша полза – двама срещу една и тя скоро се предаде. Момчето се метна на колелото. Обърна се да ни помаха. Просто ей така, както се появи, така и изчезна.

Сигурно и без него мъжът ми щеше да се справи, но най-вероятно щеше да му отнеме повече време. Потеглихме внимателно и по пътя си говорехме за доброто момче и колко навреме се появи.

Много тривиална случка, но ми се искаше да я споделя. Може би ще си кажете „Какво толкова?“. Може и така да е, но докато стоях до колата и другите коли ни подминаваха, в погледите на шофьорите виждах само облекчение „Добре, че не съм аз“. Не видях съпричастност, надявам се да е имало, просто аз да не съм я видяла.

Понякога спасението идва без да го очакваш. Тази седмица бурите ме преследваха. Започна се още в понеделник. Имах уговорка вечерта, на около половин час пеша от офиса и реших, че е добра идея  да се поразходя. Тръгнах навреме, предвидих и 10-тина минути резерв, който бързо се стопи, защото се заговорих с един колега. На входа се усетих, че съм си забравила чадъра. За момент се поколебах, но все пак се върнах да го взема (едно най-добрите ми решения за тази седмица 😊).

Тръгнах най-после. Не след дълго закапаха едри капки. Отваряйки чадъра, мислено се потупах по рамото и продължих. Дъждът се усилваше, черните облаци, които бяха някъде зад мен, постепенно превзеха небето. Включиха се и гръмотевиците… Започнах да се оглеждам къде мога да се скрия за малко. На тротоара пред мен имаше малка сушинка на входа на една кооперация и се свих под нея. Сигурно сте чували „вали като из ведро“, точно така валеше. Чувах гръмотевици от всякъде. И за да стане картината пълна, започна да вали и градушка.

Беше точно от моментите, в които усещаш мощта на природата. Няма какво да направиш, гледаш и само се надяваш да свърши по-бързо. Времето сякаш беше спряло и въобще нямах представа от кога стоя там. Все едно бях попаднала в сюрреалистичен филм, но без да знам какво следва по сценарий.

И както си както си стоях така, бяла кола спря до тротоара, точно срещу мен. Прозорецът се отвори и шофьорът ми махаше да се приближа, не бях сигурна, но ми изглеждаше, че е жена. Първата ми мисъл беше, че иска да ме пита накъде да кара или нещо подобно и отбелязах, че моментът не е много подходящ. Все пак се приближих, наистина беше жена и ми викаше – „Качете се, моля Ви, бързо се качете!“ При нормални обстоятелства не бих се качила в непозната кола, но обстоятелствата бяха доста далеч от нормални.

Качих се в колата и жената припряно ми заобяснява „Видях Ви там свита и толкова безпомощна. И този дъжд, градушка, гръмотевици. Просто не можех да Ви оставя така.“

Трябваше ми известно време, за да осмисля какво ми казва тази жена…

Попита ме къде отивам и предложи да ме закара до някъде. Аз приех, но просто нямах думи да кажа, колко съм благодарна. Смотолевих някакви неща. След няколко минути си върнах способността да говоря и се опитах да изкажа, това което чувствам.

Този малък и в същото време за мен огромен жест на доброта много ме замисли. Има надежда за нас човеците. Щом все още сме способни спонтанно да помогнем на съвсем непознат, не всичко е изгубено.

Много се надявам да мога да върна този жест към вселената и аз да се окажа нечий спасител в точния момент.

Много се надявам всички да обръщаме повече внимание на нещата, които се случват около нас и да сме готови да помогнем, да подадем ръка. Понякога и само една добра дума е достатъчна да стопли нечие сърце.

Като бях малка се питах какво прави морето през зимата. Представях си го тъжно и самотно да сънува хората, смеха и безгрижието на отминалите летни дни. В наивните ми детски представи то, морето, съществуваше единствено, за да ни посреща през лятото.

Сега по-скоро си мисля, че на морето му е най-добре, когато си тръгне и последният турист. Въобще не ми изглежда като да страда без хората. Не мисля, че му липсваме особено. Всъщност, ние сме тези, които тъгуват през зимата и очакват следващата среща с морето.

А то си е там. Наслаждава се на спокойствието и е потънало в собственото си величие. Разлива великолепието си, понякога тихо и нежно, понякога бурно и страстно.

Стъпвам леко по пясъка, на пръсти, чувствам се малко като натрапник и внимавам да не му досаждам. Оставям всички мисли някъде там на брега и се потапям в есенното море.

Ще дойда и през зимата. Ще идвам по всяко време, вече знам, че морето не е само за лятото…

Вчера ми казаха, че не се вписвам, защото съм любезна и деликатна. Бяхме в среща и обсъждахме някакви неща. Когато приключихме с основната тема, аз исках да обсъдим набързо два въпроса по друга тема. И попитах „Може ли да задам два въпроса по друга тема?“ И тогава единият от участниците в срещата каза на другия „Чуя ли я как попита – Може ли да…? Не е необходимо да питаш така, минаваш направо на въпросите.“ Почти видях как ме сочи с пръст. Никак не ми стана приятно.

Почувствах се длъжна да дам и моята гледна точка. „Аз просто съм любезна. Говоря по този начин без въобще да се замислям, това е част от мен, използвам – може ли, моля, благодаря, ако обичаш и т.н. По този начин съм възпитана.“

Той ми отговори „Разбирам те, но може би това вече не е необходимо. Много хора смятат, че нямаме време за такива любезности, трябва да караме по същество.“

Нищо не му отговорих. След това ме беше яд, имаше какво още да кажа. Уважаваме всякакви различия – расови, религиозни, сексуални, но не уважаваме, това че някой е любезен, защото нямаме време за “излишни формалности“. Не мога да се съглася с това.

Знам, че времето ни е все по-ограничено. Всъщност то времето си е все същото. Ние искаме да вместим в същото количество време повече задачки. Опитваме се да правим по няколко неща едновременно, доколко успяваме е друг въпрос. Използваме всякакви джаджи, които да ни улесняват. И в крайна сметка ставаме все по-заети и по-заети, по-напрегнати и стресирани, постоянно в преследване на нещо.

И в тази надпревара с времето се опитваме да се отървем от ненужни действия, които изяждат от времето ни, а не ни носят полза. И може би така сме стигнали да гениалното прозрение, че нямаме нужда от любезности, защото така ще спестим няколко минути на ден. Опитах се да го сметна. Ако ни отнема средно около 3 секунди (записах се, казвайки благодаря, няма и 2 секунди) да поздравим, благодарим, попитаме нещо любезно… и ни се налага да правим това средно около 100 пъти на ден (тук включвам устна и писмена комуникация). Ще са ни необходими 5 мин. на ден. Ами аз лично мисля, че мога да отделя 5 мин., за да бъда любезна, дори и 10 ще отделя без проблем.

Спомням си, когато бях малка, ме учеха, че трябва да използвам „вълшебните думички“. Когато исках нещо от някой възрастен и кажех само „Дай ми едисикакво!“, много често ми казваха „Ще ти го дам, но първо ми кажи „вълшебната думичка“. И така ден след ден в детската ми главица е влязло и си е останало и до днес, че трябва да бъда любезна. И всъщност ми харесва да бъда.

Не вярвам, че тези думички са изгубили вълшебната си сила и вече не са ни необходими. Дори напротив. Струва ми се, че все повече имаме нужда от тях.

Ходили ли сте скоро в планината. Ако сте ходили, няма как да не сте забелязали, че всички хора се поздравяват. И че са усмихнати, винаги ми става много приятно, когато някой непознат отвърне на поздрава ми с усмивка. Не би ли било хубаво всички да се поздравяват, да са усмихнати, мили и любезни?! Знам, че това би бил един идеален свят, но нищо не ми пречи да си помечтая. Както пее Джон Ленън “You may say I’m a dreamer but I’m not the only one…”

Струва си да се замислим какво губим, ако си спестим любезностите и спечелим 5-10 мин. време.

Вие мислите ли, че вече нямаме време да бъдем любезни? Че това са отживелици и можем да мине и без тях?!

Според мен точно тези малки неща придават цвят на общуването ни и не ми се иска да се лишаваме от тях. Не ми се иска да изгубим човечността си в името на няколко спестени минути на ден. Много се надявам, че не съм сама.

Вчера се оказах в доста неприятна ситуация. Няма да задълбавам в детайли. Правя нещо на един компютър, трябва да се вместя в точно определено време, което е доста ограничено. Съответно съм се концентрирала максимално и… изведнъж компютърът се рестартира.

Ами сега?!

Докато на черния екран нещо се връткаше, какво ли не мина през главата – „Всичко, което съм направила до сега сигурно се е затрило, трябва да започна отначало, няма да се вместя във времето…“

Появи се дамата – супервайзор и не след дълго бях на същото място, до което бях стигнала. Нищо не се беше затрило, а таймерът беше спрял, така че не бях загубила време. Поне не според компютъра, но той няма как да отчете, времето, което ми трябваше да се концентрирам отново. Както и да е. Успях някак да се вместя, с какво качество съм го направила е съвсем друг въпрос.

Когато приключих, девойчето, което надзираваше процеса, дойде при мен и започна да ми се извинява за техническите неуредици. Благодарих й и й казах, че тя няма вина. Компютърът просто нещо си проявяваше характер.

Девойчето ми каза „Това сигурно ще Ви е на късмет. От баба ми знам, че когато нещо тръгне зле, свършва добре.“

Бабите по принцип са много мъдри и могат да дадат безценни съвети. Но права ли е тази баба? Има ли такава зависимост? Нещо започва зле и за компенсация, завършва добре. Ако това е така, важи ли и обратното? Ако нещо започне добре, свършва зле? Това май не съм го чувала.

Не мисля, че има такива зависимости.

По-скоро ние хората търсим нещо, което да ни помогне да не се чувстваме зле. Да подобри моментното ни състояние, а за после ще мислим после.

Спомних си как преди време едно птиче реши да ме отрупа с късмет. Нали се сещате какво имам предвид. Вървях си, имах уговорка да се срещна с приятелка и бях с черно палто, това си го спомням много ясно. И птичата благословия се изля по цялата лява предница на палтото ми. На черното изпъкваше забележително 😊 Тогава разбрах, защо казват, че това е на късмет. Като ти се случи се чувстваш толкова зле, че имаш крещяща нужда да се успокоиш с мисълта, че това е на късмет.

Вярвате ли в тези неща? Търсите ли начин да се успокойте, когато нещо не върви по план? Като завали в най-неподходящия момент, казвате ли си „Нищо, ще ни върви по вода!“?

Не знам, но това ми се струва малко пораженческо. Да приемеш лошите неща, които ти се случват като знаци за нещо хубаво, което предстои. Не че искам да отрека бабината мъдрост, но някак не я приемам тази концепция.

След малко повече от месец ще разбера дали рестартиралия се компютър ми е донесъл късмет. Може пък да се окаже, че е… Ще видим 😊

Свършва ли лятото?! И въпросът ми е съвсем конкретен, не по принцип дали свършва лятото. Знам, че лятото свършва и след него идва есента, след това зимата, това е неизбежно.

Но, сега, днес, свършва ли?!

Говоря си с приятелка по телефона, тя отива на някъде и докато върви, си говорим. Дрънкаме си някакви неща и в един момент тя казва „От някъде ми мирише на печени чушки. Лятото си отива. Започва да мирише на есен.“

Днес няколко пъти чух нещо подобно „Отпуските свършиха, лятото си отива…“

Никак не ми се иска да го призная, но май е така.

Вечеряме на двора, едно ми е такова леко и лежерно. И никак не ми се иска да повярвам, че имаме още броени такива вечери.

Пак си имаме щурец. От миналата седмица. Според мен се е заселил в саксията с френска лавандула. Много е сладък. Като минавам оттам и спира да щури. Като се отдалеча от саксията и пак започва. Щурчовска му работа. Малко е досаден. Като си легна, всичко е утихнало и той тогава по-силно започва да щури, сякаш е до ухото ми.

Но да се върнем на въпроса.

Много неща се случиха това лято. Беше емоционално и динамично. Не бих казала, че мина бързо, по-скоро напротив. Може би, защото бях постоянно в движение и все нещо се променяше. Времето някак се забавяше. Не ми мина неусетно лятото, беше наситено с нови неща и изживявания и всеки един момент си беше на мястото. Имах усещане за смисъл и пълноценност и това сигурно помогна времето да се забави и да не тече така бързо и неизбежно.

Какво ще си запазите от лятото. Нали знаете какво казва Бредбъри за август (месецът, който за мен е най-летния месец, нали си е моят месец 😊):
„Август трябва да се отпива бавно, като скъп ликьор.
Налейте си в малка чашка, отпийте глътка и погледнете през чашата към слънцето…
Августовските нощи трябва да са изпълнени със светлини на свещи, чаши вино, мъркане на котка и песента на щурците.
Августовските дни трябва да бъдат сложени между страниците на любима книга, като отметки, така, че когато през мрачния ноември извадите тази книга от рафта, да ви лъхне горещината на тези дни…
И недейте да възклицавате:
„О, вече е август, идва есента…“
Не бързайте! Спрете часовника! Отпийте глътка…“

Има ли дни, които ще сложите между страници на любима книга?!

Добре, че имам много любими книги, много августовски дни ми се събраха, които искам да запазя, да съхраня и да се връщам към тях.

Знам, че е наивно, но ми се иска да извикам „Лято, спри, почакай! Искам още малко. Още топли вечери, щурчета, свещи в мрака, пясък, море, луна… Още малко от това усещане за абсолютна свобода, което само лятото може да ни даде.“

Знам и че неизбежно ще дойде есента. Но до тогава ще попивам всяка минута лято.

Ще си говорим за есента малко по-късно. Август е, лято е.

Аз още не съм видяла светулка. Късно ли е или все още имам шанс?

Прибираме се от морето. София ни посреща мрачна  и дъждовна, а аз мислено съм още на прекрасния плаж от вчера. 

Хладилникът е празен. Обратно в реалността. Трябва някъде да напазаруваме. Решаваме да се отбием в магазин, който ни е по път.

Не познавам добре разпределението в магазина и обикалям малко напосоки. На бързо съм си съставила списък и се опитвам да намеря продуктите, които съм набелязала.

Симпатична възрастна жена прекъсва лутането ми – „Извинявайте, може ли да Ви питам нещо?“. „Разбира се. Как да Ви помогна?“.

„Знаете ли как се приготвя тази риба? Пържи ли се?“, виждам, че държи опаковка котлети от сьомга. Сещам се за определението на шеф Манчев, че сьомгата е най-българската риба. Идва ми да се засмея, но се сдържам.

Обяснявам, че сьомгата е мазна риба и не е препоръчително да се пържи. Казвам как аз я приготвям – с лимон, зехтин, подправки, пека я във фолио около половин час и след това отварям фолиото, за да хване коричка.

Жената ме слуша внимателно. Като приключвам с обясненията казва „Странно нещо, Вие сте млада и вместо аз да Ви обяснявам как се правят нещата, аз Ви питам. Но никога не съм правила такава риба и реших да питам. А и нали казват, че човек  се учи докато е жив.“

Усмихвам се и потвърждавам – „Така е, винаги има какво още да научим.“

Жената ми се усмихва стеснително и казва „Все пак ще си взема друга риба. Не съм сигурна, че ще я приготвя добре, да не я похабя, че не е и евтина.“

Няма какво да кажа, усмихвам се и продължавам да преследвам продуктите от моя списък.

Мисля си за това, което каза жената – „Нали казват, че човек се учи докато е жив.“ Така ли е наистина? Продължаваме ли да се учим през целия си жизнен път или в един момент решаваме, че сме научили всичко необходимо. Не ставаме ли в един момент самодоволни и прекалено уверени в собственото си всезнание? Обичам да казвам, че е най-страшно, когато човек си повярва и мисли, че знае всичко в своята област. Много често тази увереност е лъжовна и подвеждаща, както за човека, така и за тези около него.

Често решаваме, че е по-добре да заложим на сигурно. Както жената от моята случка. Но нея мога да разбера, експериментите със сьомгата биха се отразили на и без това скромния й месечен бюджет. А ние какво оправдание имаме да не пробваме нови неща?!

Да опиташ нещо ново, да научиш нещо, колкото и малко да е то, това винаги ме е предизвиквало да действам. Ами, ако не се получи? Ще пробвам отново и отново, докато се получи. Как иначе се учи човек? Малко са ситуациите, в които е по-добре да заложим на сигурното и познатото. Сещам се за едно правило, което спазвам стриктно – за специален повод, винаги приготвям изпробван десерт 😊

Пробвате ли нови неща или залагате на сигурното? Обичате ли разнообразието или добре познатото ви е по-удобно и уютно? Напоследък е много модерно да се казва, че трябва да пробваме нови неща, да излезем от зоната си на комфорт. Не че не съм съгласна с това, но ми е някак преекспонирано. Това със зоната на комфорт е доста разтегливо понятие. Моята например е голяма, на мен новостите не ми създават дискомфорт, дори напротив. Но това съм аз, всеки е различен и е важно да намери собствения си ритъм, какво темпо на научаване на нови неща му пасва.

Всеки сам решава дали иска да учи или не. Както с много други неща в живота и това е въпрос на личен избор. Но е добре да помислим какво губим, ако не опитаме. Какво печелим знаем – удобство и комфорт, но колко трайни са те.

Аз лично предпочитам „дискомфорта“ на новото и непознатото. А вие?

Има вечери, които просто са обречени да бъдат идеални. Всичко се подрежда така, че да се чувстваш добре.

Вчера беше такава вечер. Със сигурност залезът, който беше перфектния декор на вечерта, допринесе много. А като има и море, кръгът съвсем се затваря. Няма как да не е прекрасно.

Всъщност и през целия ден нещата следваха някаква особена линия и всичко си беше на мястото. Няма какво да добавиш или да промениш.

Аз не съм точно сова, не съм и чучулига, нещо по средата съм, но повече с уклон към совите. Може би затова рядко ми се случва да посрещна изгрев. Залезите са ми по-близки някак.

Залезът е времето между деня и нощта и за мен винаги е имал специална символика. Сега като се замислям, прилича на моите Междувремия. Времето, в което денят не е свършил съвсем и нощта все още не е започнала. Време да спреш за малко и да се обърнеш към отиващия си ден. Какво ми се случи днес; какво можеше да направя различно; какво можеше да не направя; какво ми се искаше да направя, а не го направих; усмихнах ли някого днес, научих ли нещо ново…? Все въпроси, които си задавам по залез време.

И вие си задавате тези въпроси, нали?

Понякога си мисля, че си задавам прекалено много въпроси. Не знам дали е така, но дори и да е, на мен ми харесва. Знам си, че съм много любопитна, но винаги съм смятала, че това е хубаво.

Не ми се иска нещата просто да се случват около мен и аз да съм само зрител. Като си задавам въпроси и търся отговорите им, усещам, че съм част от играта, че мога да променя нещо. Дори да не направя най-правилното нещо, поне ще съм опитала. И винаги мога да тръгна по друг път, да направя промяна или в краен случай обратен завой (на нашата навигация сме дали настройка да избягва обратни завои и той (Пеню) все се опитва с ляво, дясно и т.н., но понякога и той казва „При първа възможност, направете обратен завой!“).

Въпросите, които си задавам ми помагат да следвам посоката, която съм избрала в дадения момент и да не се отклоня прекалено.

Нещо много встрани от красотата на залезите отидох. Отплеснах се и задълбах в размишления.

Каквото и да предпочитате – изгреви или залези, дайте си това време, за да намерите отговорите на вашите въпроси.

Природата е сложила рамка – начало и край, които се повтарят всеки ден.

Изгревът е начало на деня и край на нощта, залезът е край на деня и начало на нощта. Изгреви и залези, начало и край и така всеки ден, ден след ден.

И за финал на вчерашния ден и на идеалната вечер имаше почти пълна луна. Нали се сещате луна, море, лунна пътека (вчера си беше направо лунен булевард).

Пожелавам ви спиращи дъха изгреви и залези, на който да се наслаждавате в добра компания или пък насаме със себе си и отговорите, които търсите!

Много обичам корнишони, но тази година нещо ги няма, редовно проверяваме на пазара. Прибирайки се към София, решаваме че ще слезем от магистралата (в случая магистрала Тракия) и ще покараме малко по стария път. Никак не обичам пътуването по магистралата като е натоварено. И така хем ще избягаме малко от лудницата, хем ще видим дали няма да намерим корнишони, някъде край пътя.

Пътят всъщност е в добро състояние и сме доволни от тази спонтанна отбивка.

Започват селата и намаляваме скоростта, за да не пропуснем нещо интересно. От двете страни на пътя има сергии, отрупани с плодове и зеленчуци.

Виждаме пред една сергия няколко чувалчета с корнишони и веднага отбиваме.

„Краставички ли искате?“ ни пита мила баба. „Само на чувалчета ли ги продавате?“ питам аз, цяло чувалче ще ни е много. „Ами тук има едно набутано, вземете си него. Тази сутрин са брани.“ Изглеждат свежи, цветовете им още не са паднали. Пак ще са ни много, но не мога да устоя. „Тази година не е добра за краставиците, много е сухо и този горещ вятър…“, обяснява ми бабата. „Вземи си и праскови. Избери си, каквито искаш, има и по-узрели, има и по-твърди.“ Колебая се, мъжът ми не обича праскови, но като почвам да слагам в пликчето, не мога да се спра, толкова са ароматни. Виждам и сини сливи. „От нашата градина са, тези са от тази сутрин, другата касетка са от вчера.“ Тръгваме си и със сливи.

Продължава ме и след малко виждам симпатичен дядо с прекрасни домати, спираме до него.  „Ще ни дадеш ли малко домати?“, питам аз. „Ами как няма да ви дам. Ще видиш, че пак ще дойдеш и повече ще си вземеш. Сега им е времето, както бързо назряха, така и бързо ще преминат.“ Пълня пликчето, което ми подава.

Потегляме отново и си мисля, че сме приключили с покупките. Имаме прекрасни домати и хрупкави краставички, салата за следващите дни е ясна. И плодове купихме, какво повече ни трябва. И докато си мисля, виждам, че крайпътният асортимент се е променил. И от ляво и от дясно има маси със смокини, не много едри, наситено лилави, узрели и изкусителни.

Спираме при усмихната жена. „За хапване ли ги искате? Много са узрели и не стават за сладко. За сладко трябва да са по-зелени“. „Ще си ги хапнем“, казвам аз. „Той кой ли вече прави сладко?“, казва жената с усмивка. Аз всъщност правя домашни сладка, защото така знам какво има в тях, но точно тези смокини ще хапнем просто ей така, може и с малко сирене и бяло вино.

Казваме си „Чао“ с усмихната жена и вече май наистина сме приключили с покупките.

След малко се качваме на магистралата и пейзажът около нас се забързва. Скоростта се увеличава и неусетно стигаме София.

Разтоварваме багажа и се засуетявам да пусна пералня и разни битовизми ме поглъщат, след няколко дни отсъствие има да се свърши това-онова.

Вечерта правя голяма салата и си хапваме с наслада. Доматите имат вкус на лято, краставичките хрупат приятно…

Мисля си, че там извън магистралата има един паралелен свят. Свят изпълнен с труд и надпревара с природата. Каква ще е годината, ще има ли достатъчно дъжд, или пък ще е суша? Дано да няма градушки и мани! Хората в този свят се трудят, за да произведат вкусните плодове и зеленчуци, които слагаме на масата си.

Добре е по-често да се отбиваме от магистралата. Да намалим скоростта и оборотите, да избягаме от градската суета. Там в паралелния свят всичко се случва по-бавно и хората са по-различни. Някак по-мили и по-човечни са сякаш, черпят сили от земята, а ние сме се отдалечили твърде много от нея.

Вземам си една праскова и съжалявам, че не съм купила повече.

Следващата седмица като се прибираме от морето, задължително пак ще се отбием от магистралата. „Прав беше.“, ще кажа на симпатичния дядо, „Този път ще взема повече домати.“